Заспах. Пак ми се присъни същият сън. Сякаш предната нощ беше спрял и само бе чакал да заспя, за да ме навести отново и да продължи оттам, докъдето бе стигнал. Събудих се от писъка на премазания алпинист. Не. Крещеше Шанън. Пак. И пак. Карл явно си го биваше в леглото. Хубаво, ама как се спи при такава врява? Известно време слушах. Надявах се вече да е свършила, но те продължаваха. Затиснах главата си с възглавницата. След малко я отместих. Цареше тишина. Сигурно спяха. Аз обаче така и не успях да заспя. Въртях се, а леглото скърцаше, докато си припомнях думите на Ерик Нерел: ленсманът възнамерява да спусне алпинисти в Хюкен, за да обследват кадилака.
Най-сетне прозвуча.
Вторият грак на гарвана.
Вече ми стана ясно, че предвещава опасност. Не непосредствена опасност, а по-скоро предупреждаваше, че съдбата чака. Дълго е чакала търпеливо, но не е забравила. Задават се неприятности.
Част II
5
Карл. Присъства в почти всички мои детски спомени. Карл на долното легло. Карл, при когото слизах през януари, когато живакът падаше до минус петнайсет градуса или когато ситуацията го изискваше. По-малкото ми братче Карл, с което се дърлех, докато той не се разреве от яд и не ми се нахвърли, неизменно с един и същи резултат: повалях го на земята, сядах отгоре му, та да не може да си движи ръцете, и го почуквах по носа, за да го дразня. Той спираше да се съпротивлява и само плачеше, а аз се вбесявах от неговата слабост и отстъпчивост. Но само докато не ме погледнеше с онзи покорен, безпомощен поглед на по-малко братче. Тогава в гърлото ми засядаше буца, пусках го, гушвах го и му обещавах каквото ми хрумне. Ала буцата в гърлото и гузната съвест продължаваха да ме мъчат дълго след като Карл си избършеше сълзите. Веднъж татко ни видя да се бием. Думичка не продума. Наблюдаваше безучастно, както ние, планинците, обикновено оставяме природата да свърши своето, пък било то и по брутален начин, без да се намесваме, освен ако не става дума за козите ни. Накрая Карл и аз седнахме на дивана, аз преметнах ръка през раменете му. И двамата подсмърчахме. Татко само поклати гневно глава и излезе от стаята.
Спомням си — бях на дванайсет, а Карл — на единайсет — чичо Бернард направи нещо грандиозно, съдейки по реакцията на мама и татко: покани всички ни в града — в
Карл и мама си приличаха много в едно отношение: мечтите им надминаваха реалността; опаковката — съдържанието. Ако нещата не са каквито ти се ще, си ги измисляш и оставаш повече или по-малко сляп за онова, което не ти допада. Например, мама наричаше вонящия ни на оборски тор коридор „the hall“. През тийнейджърските си години беше работила като прислужница и икономка при заможно корабовладелско семейство в града и обичаше нещата да звучат по-напудрено, по хайлайфски.
Татко, обратно, казваше си нещата, както са си, без капчица превземка. Искаше всичко около него да бъде, да звучи и да изглежда американско. Но не градско американско, а американско от Средния запад, като в Минесота, където беше живял от четвъртата до осмата си година заедно с баща си. Аз и Карл не познавахме този наш дядо. Америка беше и си остана Обетованата земя на татко, Америка на кадилака, на Методистката църква и на
Карл пък получил презимето Абел по името на държавния секретар Абел Паркър Ъпшър — според татко интелигентен и обаятелен мъж с големи мечти, толкова големи, че през 1845 година уредил Тексас да бъде анексиран към САЩ и за една нощ Щатите увеличили значително територията си. Колкото до решението на Абел да се застъпи за исканията на Тексас да запазят робството, татко му придаваше второстепенно значение.