Кралството

— Здрасти, Рой. Видях, че носиш снус. Ще ме почерпиш ли? — изпроси си Ерик Нерел.

Стоеше облегнат на хладилника, с бира в ръка. Ерик тренираше културизъм. Малката му глава преминаваше без преход в дебел, мускулест врат — същински дървесен ствол, израснал от отвора на тениската. Русата му коса наподобяваше шепа сурови спагети, а от двете страни раменете се спускаха към бицепси, сякаш току-що напомпани. Ерик, бивш военен парашутист, държеше „Свободно падане“, единственото питейно заведение в Ус. Беше купил помещението — навремето кафене — и го бе преустроил в бар с дискотека, караоке и бинго всеки понеделник и викторина всяка сряда.

Извадих от джоба си сребристата кутия с „Бери“ и му я поднесох. Той пъхна едно пликче снус под горната си устна.

— Просто ми е любопитно какъв е вкусът. Не съм виждал друг да смуче американски снус. Как си го набавяш?

Свих рамене.

— От различни места. Обикновено поръчвам на хора, които пътуват до САЩ, да ми донесат.

— Готина кутия. И никога не си ходил в Щатите, нали?

— Никога.

— Чудно ми е и друго. Защо пъхаш пликчето под долната си устна?

— Така правят американците — обясних. — Така правеше и татко. Все повтаряше, че само шведите пъхали тютюна под горната си устна, а било всеизвестно колко малодушно постъпили шведите по време на войната.8

— Ама с каква женичка само се е обзавел брат ти! — разсмя се Ерик Нерел с издута горна устна.

Запазих мълчание.

— Направо да те побият тръпки колко добре говори норвежки.

— Ти говори ли с нея?

— Само я попитах дали танцува.

— Питал си я дали танцува. И защо?

Нерел сви рамене.

— Защото прилича на балерина. Tiny dancer9, нали? Пък е и от Барбадос. Калипсо и… как му беше името на другия музикален стил? А, да! Сока!

Явно нещо в изражението ми го разсмя.

— Не се стягай, Рой, тя ни най-малко не се смути. Обеща по-късно довечера да ни изнесе един урок. Виждал ли си как се танцува сока? Адски секси чупки.

— Аха — кимнах.

Май наистина трябваше да го послушам и да се поотпусна.

Ерик отпи от бутилката с бира и дискретно се оригна в шепа. Явно това прави с теб семейният живот.

— Обърнал ли си внимание дали напоследък в Хюкен се свлича много камънак?

— Нямам представа. Защо питаш?

— Никой ли не ти е казал?

— Какво да ми каже? — Усетих хладен полъх през прогнилите уплътнения на прозорците.

— Ленсманът възнамерява да обследваме стената с дрон. Ако изглежда безопасно, ще се спуснем с въже до катастрофиралия кадилак. Допреди няколко години щях да го направя, без да ми мигне окото, но сега чакам първа рожба. Човек почва да гледа по-различно на нещата.

Не, не просто хладен полъх. Инжекция, спринцовка с ледена вода. Катастрофиралата кола. Кадилакът. Лежеше на дъното на пропастта вече осемнайсет години. Поклатих глава.

— Дори да изглежда безопасно, разправят, че скалите се ронели. И то непрекъснато.

Ерик ме погледна изпитателно. Не знам кое преценяваше — опасността от срутване на скална маса или колко съм надежден. Най-вероятно и двете. Ерик положително бе чувал за трагедията, разиграла се, докато вадеха телата на мама и татко от Хюкен. От планинския спасителен екип се спуснаха в пропастта и от горе започнаха да издърпват мъртвите. Тогава двете носилки се удариха в скалата, но оттам не се откъртиха камъни. Нещастието дойде, когато спасителите започнаха да се катерят нагоре. Единият събори камък, той се стовари върху осигуряващия го долу и му премаза рамото. В това време аз и Карл стояхме до Козия завой, зад линейката, зад спасителите и зад ленсмана. Най-ясно си спомням писъците на пострадалия алпинист, когото не виждах. Само чувах гласа му в ясния, неподвижен вечерен въздух. Виковете му отекваха между скалните стени долу и звучаха някак сподавени, твърде премерени, съотнесени към изпитваната болка. Напомняха тревожното грачене на гарван.

— Охо, я виж ти, ще има реч! — възкликна Ерик.

От дневната се разнесе гласът на Карл. Хората започнаха да се тълпят в стаята. Сместих се до вратата. Макар да стърчеше с цяла глава над мнозина, Карл се бе покачил върху стол.

— Скъпи, прескъпи мои приятели — прогърмя гласът му. — Толкова се радвам да видя отново всички ви. Петнайсет години… — Той ни даде време да го осмислим. — През тези години повечето от вас са общували помежду си непрекъснато и не са забелязвали постепенните промени; колко всъщност сме остарели. Нека отбележа, че по отношение на момчетата… — Той си пое дъх и се огледа с палава, отракана физиономия. — Много по-запазен съм от вас.

Разнесоха се смях и гръмки протести.

— Да, и още как! — извика Карл. — Още по-странно е, като се има предвид, че още навремето само аз имах хубава външност за губене.

Последва още смях, подсвирквания и възгласи. Някой се опита на шега да го свали от стола.

— Обаче… — Помогнаха му да се задържи горе. — Колкото до дамите, е тъкмо обратното. Разхубавили сте се в сравнение с едно време.

От женската част гръмнаха ликуващи възгласи и аплодисменти.

— Внимавай в картинката, Карл! — подвикна мъжки глас.