Кралството

Седях в кухнята и преглеждах счетоводни сметки. Изчислявах каква цена ще определи за бензиностанцията централният офис при евентуална продажба, отчитайки бъдещата инфлация. Стигнах до извода, че с десет милиона ще купя не само десетгодишен франчайз, но и целия обект — сградата плюс парцела. И наистина ще си имам собствена бензиностанция.

Изправих се и погледнах към селото в ниското. И то тънеше в пълен мрак. Слава богу. Значи повредата не беше при нас. Изминах двете крачки до вратата, отворих я и надникнах в непрогледната тъмнина.

— Привет — поздравих предпазливо.

— Привет! — отвърнаха в хор Карл и Шанън.

Пипнешком се добрах до люлеещия се стол на мама.

Седнах. Плазовете върху дюшемето изскърцаха. Шанън се изкикоти. Тя и Карл бяха ударили по една чашка.

— Съжалявам за тъмницата — извиних се. — Повредата не е при нас, а при… при тях.

— Не ми пречи — увери ме Шанън. — Когато бях малка, токът спираше ден през ден.

— Барбадос бедна държава ли е? — попитах в мрака.

— Не. Барбадос е един от най-богатите карибски острови. Но в селото, където израснах, масово крадяха ток. Крадците се включваха директно с кабел към електропреносната мрежа. И се появяваха смущения. Бях свикнала. Научаваш се, че всяко нещо може да изчезне всеки момент.

Нещо ми подсказваше, че тя не говори само за електричеството. Дали нямаше предвид дома и семейството? Шанън не миряса, докато не откри гнездото на дъждосвиреца, и дори заби пръчка в земята — та да го маркира, да не би следващия път да го настъпим.

— Разкажи — подканих я.

За няколко секунди настана пълна тишина.

Тя се засмя тихичко, едва ли не извинително.

— Защо по-добре ти не разкажеш нещо, Рой?

Шанън рядко допускаше езикови грешки и грешки в словореда, но заради акцента продължавах да я възприемам като чужденка. Или заради ястието, което сготви за вечеря. „Мофонго“ — традиционно блюдо от карибската кухня.

— Да, нека Рой разкаже нещо — подкрепи я Карл. — Много го бива да разказва в тъмното. Когато бях малък и не можех да заспя, ме успокояваше с приказки.

Когато не можеше да заспиш, защото плачеше, уточних наум. А аз слизах на долното легло, гушвах те, усещах допира на топлата ти кожа и ти казвах да не мислиш повече за онова, да мислиш само за историята, която ти разказвам, и да оставиш съня да те обори. В този миг си дадох сметка, че причината Шанън да ми е чужда не е нито акцентът ѝ, нито мофонгото, а защото тя е тук, в тъмното, заедно с Карл и мен. В притъмнялата ни къща, в мрака, който беше само негов и мой. Ничий друг.

4

Карл стоеше на вратата, готов да посреща гостите. Вече чувахме как първите коли изкачват баира към Козия завой. Как превключват на по-ниска предавка. И на още по-ниска. Налях още алкохол в купата с плодов пунш, приготвен от Шанън. Тя ме изгледа въпросително.

— Местните предпочитат да преобладава вкусът на алкохола — поясних и надникнах през кухненския прозорец.

Пред къщата спря фолксваген „Пасат“. От петместния автомобил слязоха шестима души. Така повеляваше традицията. Хората се тъпчеха в колите като сардели. Шофираха жените. Не знам нито защо мъжете смятаха, че им се полага привилегията да пият алкохол при приятелски събирания, нито защо жените изявяваха готовност да ги заместят зад волана, без някой да ги е помолил. Просто така беше прието. Ако пък в колата пътуваха само мъже, защото не са обвързани или защото жените им са останали вкъщи да гледат децата, определяха кой ще шофира с играта „камък-ножица-хартия“. По време на моето детство беше нормално да караш пил. Днес мъжете все така не се свенят да бият жените си, но виж, да седнат пияни зад волана, смятаха за недопустимо.

В дневната висеше плакат с надпис „HOMECOMING“. Струваше ми се малко странно, защото мислех, че смисълът на американската традиция е празненството по случай нечие завръщане у дома да организират роднини и приятели, не домакинът. Шанън обаче само се засмя и отговори, че щом никой друг не го прави, си го правиш сам.

— Нека аз да поднеса пунша — настоя тя и се зае да разлива в чашите коктейла от домашен алкохол и плодов сок.

Беше облечена в същите дрехи, с които пристигна: черен пуловер с висока яка и черен панталон. Тоест, най-вероятно беше друг комплект дрехи, но спокойно можеше да се сбърка с първия. Бъкел не разбирам от мода, но нещо ми подсказваше, че нейният тоалет минава за дискретен шик.

— Благодаря, но и аз ще се справя — отклоних предложението ѝ.

— Не — настоя тя и деликатно ме избута. — Ти отивай да си бъбриш със стари приятели, а аз ще обикалям с чашите. Тъкмо ще се запозная с гостите.

— Добре — склоних, премълчавайки, че всъщност присъстващите са приятели на Карл. Аз нямах такива.

Но, все едно, беше ми приятно да гледам как още от прага всички се хвърлят на врата на Карл, тупат го дружески по гърба, сякаш се е задавил, усмихват се широко насреща му и го приветстват с шеговито бабаитски реплики, скалъпени по пътя насам, с пламнали от възбуда лица, леко смутени и зажаднели за питие.

С мен само се ръкуваха.