Кралството

— А какво… — Млъкнах. Ние? Как така изведнъж Карл ме набърка в това? Добре, сега не му беше времето да ставам дребнав. — А какво сме тогава?

— Бизнес предприемачи, които играят играта.

— Игра? Говорим за провинциалисти, дето и понятие си нямат от бизнес сделки.

— Селски балъци, а? Аз ли не знам, нали съм роден и отраснал тук. — Той плю. — Не съм забравил как Вилумсен прекара татко с кадилака. Тогава хората се разтревожиха, и то здравата. — Той се усмихна накриво. — Този проект ще повиши цените на всички недвижими имоти в района, Рой. А след като осигурим финансирането на хотела, минаваме към втория етап. Ски-влек и проекти за ваканционни вили и апартаменти. Там са големите пари. Защо сега да продаваме на безценица, при положение че цените сто на сто ще хвръкнат до небесата, и то благодарение на нас. Никого не мамим, Рой. Просто не е нужно да тръбим наляво и надясно, че, видите ли, братята Опгор ще приберат първите милиони. И така… — Той ме погледна. — Искаш ли пари за собствена бензиностанция, или не?

Трябваше ми време.

— Помисли, докато се изпикая.

Карл се обърна и се изкачи до върха на планинския склон. Явно се надяваше да намери завет.

И така, Карл ми отпусна времето, необходимо да си изпразниш мехура, за да реша искам ли да продам имущество, семейна собственост от четири поколения наред. На цена, която при други обстоятелства бих определил като пладнешки обир. Нямаше нужда да мисля. Пет пари не давах за фамилната история, поне що се отнася до моето семейство. Ставаше дума за земя с нулева сантиментална, пък и с каквато и да била друга стойност, освен ако внезапно някой не открие в нея залежи на рядък метал. А ако Карл наистина беше прав и милионите, които щяхме да приберем, бяха само черешката на тортата, която всички съдружници в събирателното дружество впоследствие щяха да си поделят, аз нямах нищо против. Двайсет милиона. Десет за мен. За десет милиона можеш да си купиш страхотна бензиностанция. Оборудвана по последни стандарти, с възлово местоположение, и то без нито йоре кредит. Напълно автоматизирана автомивка. Ресторантска част.

— Рой?

Обърнах се. Заради вятъра не бях чул Шанън.

— Май е болно — каза тя.

За момент помислих, че говори за себе си — толкова разрошена и премръзнала изглеждаше с кафявите си очи, които ме гледаха изпод стара плетена шапка, останала от детството ми. После обаче видях, че държи нещо в долепените си шепи. Леко ги разтвори.

Беше птиче. Черна качулка върху бяла главица, светлокафява гушка. Със съвсем бледо оперение — сигурно беше мъжки. Не даваше признаци на живот.

— Планински дъждосвирец — казах.

— Лежеше ей там. — Шанън посочи хлътнатина в пирена. Различих яйце. — Насмалко да го настъпя.

Приклекнах и попипах яйцето.

— Да. Дъждосвирецът по-скоро би позволил да го стъпчат, отколкото да пожертва яйцата си.

— Птиците не мътят ли през пролетта, като в Канада?

— Така е, но от това яйце няма да се излюпи пиле. Клетият, не е разбрал.

— Мъжки ли е?

— Да. Мъжкият дъждосвирец мъти и се грижи за малките.

Изправих се и погалих по гърдите птичето в шепите на Шанън. Усетих ускорен пулс до върха на пръста си.

— Само се преструва на умрял. За да отклони вниманието ни от яйцето.

— А къде е женската? — огледа се Шанън.

— Сигурно в момента се чифтосва с друг.

— Нима птиците се сношават извън размножителния период?

— Пошегувах се. Така или иначе, нарича се полиандрия.

Тя погали птичето по гръбчето.

— Мъжки, който жертва всичко за децата си, който сплотява семейството дори когато майката изневерява. Действително рядка птица.

— Полиандрия всъщност означава…

— … брачен съюз между една жена и няколко мъже — довърши тя.

— Аха.

— Среща се в различни части на света, най-вече в Индия и Тибет.

— Брей. Защо… — щях да продължа със „… знаеш това?“, но го промених в — … го правят?

— Обикновено жената се омъжва за братята си, за да се избегне разпокъсване на семейното имущество.

— Не знаех.

Шанън наклони глава настрани.

— Май си по-запознат с птиците, отколкото с хората, а?

Не отговорих. Тя се засмя и подхвърли птицата високо във въздуха. Дъждосвирецът разпери криле и полетя право напред, отдалечавайки се от нас. Проследихме го с поглед. Не щеш ли, с периферното си зрение улових движение. Змия, помислих си най-напред. Обърнах се. Тъмна гънеща се ивица се спускаше към мен по гранитния склон. Вдигнах поглед и видях Карл, застанал на билото, във величествената поза на статуята на Христос над Рио де Жанейро. Урината продължаваше да тече. Отстъпих встрани и се покашлях. Шанън забеляза вадичката и последва примера ми. Струята продължи да лъкатуши надолу към селото.

— Какво мислиш за идеята да продадем този парцел за двайсет милиона крони? — попитах.

— Крупна сума.

— Равнява се на два милиона и половина щатски долара. Ще построим сграда с двеста легла.

Шанън се усмихна, обърна се и тръгна обратно по пътя, по който бяхме дошли.

— Множко е. Но дъждосвирецът ви е изпреварил. Неговият „строеж“ е вече готов. Ще ми помогнеш ли да намерим гнездото му?

Точно преди да си легнем, токът спря.