Кралството

— … съдружниците отговарят само до размера на направените от тях вноски. Ако сме сто души, дружеството фалира и натрупа дълг от сто хиляди, на теб и на другите участници ще се падне да дадете по хиляда крони и нито йоре повече. Дори част от съдружниците да не намерят сумата, това няма да е твой проблем, а проблем на кредиторите.

— Ти да видиш.

— Страхотно, нали? Колкото повече хора участват, толкова по-малък е рискът за отделния вложител. Но, разбира се, и толкова по-малка ще е печалбата, ако бизнесът потръгне.

Струпа ми се множко информация за осмисляне, форма на търговско сдружение, при която не се налага да вадиш от джоба си нито крона, а при успех прибираш печалба. При фалит пък дължиш само сумата, на която се равнява твоят дял.

— Добре. — Все пак се опитвах да се досетя къде е уловката. — Но защо го наричаш инвеститорска среща, щом никой няма да инвестира?

— Защото „инвеститор“ звучи по-добре от „участник“, не си ли съгласен? — Карл втъкна палци в колана си и си преправи гласа: — Аз не съм просто селянин, аз съм инвеститор в хотел. — И се разсмя. — Чисто психологически трик. След като част от местните се включат в проекта, останалите трудно ще понесат мисълта как така съседът ще се обзаведе с ауди и ще се титулува хотелски собственик, а те ще останат по-назад. По-добре да рискуват да изгубят някоя и друга крона, но да не паднат по-долу.

Кимнах бавно. Имах основания да подозирам, че Карл лично се е убедил в ефекта от този психологически трик.

— Проектът е отличен, но трудността идва от необходимостта да задвижим влака. — Карл ритна скалата. — Да навием поне част от хората да се включат, та да покажат на другите, че преценяват проекта като примамливо вложение. Успеем ли, постепенно всички ще се присъединят и начинанието ще потръгне от само себе си.

— И как възнамеряваш да убедиш тези, първите?

— При положение че не ме бива да убедя родния си брат, искаш да кажеш? — Познатата искрена, добродушна усмивка с малко тъга в очите осени лицето му. — И един стига — добави Карл, преди да съм му отговорил.

— А той е…?

— Ю Ос. Старейшината.

Ама разбира се. Общинският управител. Бащата на Мари. Размахваше церемониалното чукче в продължение на над двайсет години. Бе управлявал тази община със сигурна ръка и в добри, и в лоши времена. Накрая се оттегли по собствено желание. Сега беше прехвърлил седемдесетте и работеше предимно в стопанството си. Понякога обаче старият Ос публикуваше коментари в местния вестник и хората ги четяха. И макар да не споделяха изцяло гледната му точка, виждаха нещата в нова светлина, пречупени през призмата на красноречието, интелекта и безспорната способност на бившия управител да взема правилни решения. Хората бяха убедени, че ако Ос все още ръководеше общината, плановете на властите да изградят път, който да заобикаля Ус, изобщо нямаше да стигнат до чертожната маса; Ос щеше да им обясни как подобно преустройство ще погуби местния поминък, ще лиши селото от жизненоважния източник на допълнителни доходи, какъвто се явява автомобилният трафик; ще заличи от картата цяло селище и ще го превърне в призрачно място, обитавано само от земеделски стопани с един крак в пенсионна възраст, разчитащи на държавна субсидия. Надигнаха се дори гласове Ос, а не действащият общински управител, да оглави делегация, която да отиде в столицата и да вразуми министъра на транспорта.

Плюх. За ваше сведение, по нашенски плюенето е обратното на бавното кимане и означава несъгласие.

— И се надяваш Ос да пламне от желание да си заложи стопанството, за да бъде построен спа хотел насред планината? Че ще повери съдбата си в ръцете на човека, измамил дъщеря му и избягал в чужбина?

— Не разбираш — поклати глава Карл. — Ос ме харесваше, Рой. Бях не просто бъдещият му зет, бях му като син.

— Теб всички те харесваха, Карл. Но когато изчукаш най-добрата приятелка на дъщеря му…

Карл ме погледна предупредително и аз понижих глас. Проверих дали Шанън, приклекнала да разгледа нещо в пирена, е достатъчно далече, за да не ни чува.

— … няма как акциите ти да не паднат.

— Ос така и не разбра за свалката ми с Грете — поясни Карл. — Знае само, че дъщеря му ме заряза.

— Нима? — изненадах се, но като се замислих, отчетох фактите. Мари открай време плащаше данък „Обществено мнение“ и, естествено, бе предпочела официалната версия за раздялата с най-готиния пич в селото да гласи, че тя е скъсала с него, разбирайте, синът на селянина Опгор е бил под нейното ниво.

— Непосредствено след раздялата ми с Мари баща ѝ ме извика да си поговорим и ми сподели колко е разстроен. Подпита ме дали няма изгледи аз и Мари да се сдобрим. Той и съпругата му също били преминавали през трудни моменти, но ето на, били заедно вече четирийсет години. Отговорих, че ми се иска да имаше начин да се събера с Мари, но точно в момент предпочитам да сменя обстановката за известно време. Той ме увери, че ме разбира, и дори ми даде идея. От Мари знаел колко висок е успехът ми. Предложи да ми уреди стипендия за американски университет.

— В Минесота? Ос ли ти съдейства?