Кралството

— Имаше връзки в местното норвежко-американско сдружение.

— Досега не си ми казвал нищо.

Карл сви рамене.

— Срамувах се. Изневерих на дъщеря му, а после най-безскрупулно се възползвах от помощта му. Според мен обаче той не го направи съвсем безкористно. Сигурно се е надявал да се върна с университетска степен и да си отвоювам принцесата и половината кралство.

— И сега възнамеряваш пак да се възползваш от помощта му?

— Не аз. Селото.

— Разбира се — кимнах. — Селото. И откога започна да милееш така за селото?

— А ти кога стана толкова коравосърдечен и циничен?

Усмихнах се. Можех да му посоча точната дата. В ума си я бях именувал „Нощта на Фриц“.

Карл си пое дъх.

— Докато се намираш на другия край на света и се питаш кой си всъщност, с теб се случва нещо. Задаваш си въпроса откъде идваш. Към каква общност принадлежиш. Кои са твоите хора.

— И установи, че това са твоите хора? — Насочих брадичка към селото на хиляда метра под нас.

— Да. За добро или за зло. Това е вид наследство: не можеш да го преотстъпиш. Неизменно ще се връща при теб, без значение искаш или не.

— Затова ли започна да говориш като гражданите? Стремиш се да отхвърлиш обременителното си наследство?

— Напротив, искам го. Този говор ми е наследство от мама.

— Тя говореше така, защото дълго време бе работила като прислужница в града, а не защото беше родното ѝ наречие.

— Да кажем, че съм наследил нейната способност за приспособяване. В Минесота живее голяма норвежка общност и хората, особено потенциалните инвеститори, ме възприемат по-сериозно, ако говоря книжовно.

Последното Карл произнесе носово като мама, с пресилена западнонорвежка интонация. Разсмяхме се.

— Полека-лека ще си възвърна старото произношение — увери ме Карл. — Ние сме от Ус. И то не откъде да е, а от „Опгор“. Мой човек си най-вече ти, Рой. Ако изградят път, който да заобикаля Ус, и в селото не се появи нещо, което да го превърне в притегателна дестинация, твоята бензиностанция ще…

— Бензиностанцията не е моя, Карл. Аз само работя там. А бензиностанции — колкото искаш. Веригата разполага с цели петстотин обекта. Не се притеснявай за мен.

— Дължа ти го.

— Казах ти: нищо не ми трябва…

— Напротив. Трябва ти. Трябва ти собствена бензиностанция.

Млъкнах. Добре де, Карл уцели право в десетката. Все пак беше мой брат. Никой ме не познаваше по-добре от него.

— Благодарение на този проект ще си подсигуриш необходимия капитал, Рой. И ще си купиш бензиностанция било тук, било другаде.

Имах спестявания. Бях спастрял всяка проклета крона, която ми хартисваше, след като платях храната, тока, необходим да запичам замразени пици, когато не хапвам в бензиностанцията, бензина за старото волво и консумативите, необходими да поддържам къщата в що-годе приличен вид. Пред централния офис изявих желание да подпишем договор за франчайзинг. Въпреки очакванията трафикът да намалее чувствително, от компанията не ме отрязаха. Но цената не беше спаднала, колкото се надявах, а това — какъв парадокс — си беше моя заслуга: бензиностанцията реализираше добра печалба.

— Добре. Да предположим, че се включа във въпросното събирателно дружество…

— Ура! — извика Карл. Типично в негов стил да ликува, все едно окончателно съм се съгласил.

Раздразнено поклатих глава.

— До построяването на хотела ще минат две години. А после — още две, докато хотелът си избие парите от инвестицията и започне да печели. Ако дотогава не фалира. Така или иначе, ако през това време се съгласят да ми продадат бензиностанцията и ми трябва кредит, от банката ще ми откажат, защото вече ще съм задлъжнял до гуша покрай проекта около СД-то.

Съдейки по изражението на Карл, изобщо нямаше намерение да опровергава очевидните глупости, излезли от устата ми. Независимо дали съм съдружник в СД, или не, никоя банка няма да ми отпусне кредит за покупка на бензиностанция вдън горите тилилейски.

— Ти ще участваш в хотелския проект, Рой. Освен това ще получиш парите за бензиностанцията, преди да сме започнали строежа на хотела.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? — изгледах го.

— СД-то трябва да купи парцела, където ще се намира хотелът, а кой притежава тази земя?

— Ти и аз. Е, и? От продажбата на няколко квадратни метра голи чукари не се забогатява.

— Зависи кой определя цената — възрази Карл.

По принцип логическото мислене никога не ми е куцало, но, признавам, минаха няколко секунди, докато вдяна.

— Искаш да кажеш…

— … че аз изготвям описанието на проекта. Тоест, аз разписвам разходните пера в бюджета, които ще представя на инвеститорската среща. Разбира се, няма да лъжа за цената на терена, но да кажем, че ще я определя на двайсет милиона…

— Двайсет милиона! — Смаян, посочих наоколо. — За този камънак?

— Цената ще е толкова нищожна на фона на общата от четиристотин милиона, че лесно ще я разхвърлим по отделните пера: бюджет за път с прилежаща територия; бюджет за паркинг; бюджет за строителен парцел…

— А ако някой пита за цената на декар?

— Ще я оповестим, не сме мошеници.