Кралството

— Така ли? А брат ти на колко е?

— На трийсет и пет.

— Вчера мина да зареди бензин.

— Тогава ти не беше на работа, ако не се лъжа.

— С компания кибичехме в колата на Тапишона. Той ме светна, че това бил брат ти. И знаеш ли какво казаха моите приятелки? Че брат ти бил DILF5.

Мълчах.

— Но знаеш ли? Според мен ти си повече DILF от него.

Погледнах я предупредително. Тя само се ухили. Едва забележимо изопна гръб и изтегли назад широките си рамене.

— DILF значи…

— Благодаря, Юлие, знам какво значи. Ще излезеш ли да посрещнеш Аску?

Пред бензиностанцията беше спрял камион със стока. Минерална вода и захарни изделия. Юлие ме погледна със старателно отработения си поглед „ще-пукна-от-скука“. Наду балонче с дъвката си и го спука. Фръцна се и излезе.

3

— Тук ли? — попитах невярващо и огледах околния пейзаж.

— Да — потвърди Карл.

Обрасли с пирен планински склонове. Обрулени от ветрове безлесни чукари. Великолепна гледка, разбира се. Напред синеят върхове и слънцето блещука във вода. Но все пак.

— Дотук трябва да се построи път — отбелязах. — Да се прокара вода. Канализация. Ток.

— Да — засмя се Карл.

— И да се обезпечи поддръжката на нещо, разположено на… на проклет планински връх.

— Уникално, нали?

— И красиво — обади се Шанън. Стоеше зад нас, скръстила ръце, и зъзнеше в черното си палто. — Ще стане красиво.

Прибрах се рано от бензиностанцията и още с влизането поисках от Карл обяснение за плакатите.

— Без да ми кажеш и думичка, дявол да го вземе! Имаш ли представа колко въпроса ми зададоха само днес?

— Колко? Положително настроени ли бяха? — Възбудата на Карл ми даде да разбера, че изобщо не му пука колко заобиколен и пренебрегнат съм се почувствал.

— Да му се не види. Защо не ми каза, че това е причината да се върнеш?

Карл обгърна с ръка раменете ми и ме обезоръжи с проклетата си неустоима усмивка.

— Пазех те да не чуеш само половината история, Рой. Не исках да се измъчваш от съмнения, какъвто си непоправим скептик. Сега, докато вечеряме, ще ти разкажа всичко. Става ли?

Е, поомекнах. Ако не заради друго, то защото за пръв път от смъртта на мама и татко се прибирах от работа, а на масата ме чакаше топла вечеря.

Нахвърлихме се лакомо върху храната. После Карл ми показа как ще изглежда хотелът. Приличаше на иглу на Луната. Само дето на чертежите се виждаха и северни елени. Архитектът бе добавил към околния пейзаж елени и малко мъх. Иначе всичко изглеждаше изчистено и модернистично. Странно, но проектът ми хареса. Май защото хотелът приличаше повече на бензиностанция на Марс, отколкото на хотел за глезотии. Човек очаква такива места да излъчват малко повече топлина и разкош, малко повече традиционна норвежка романтика, нещо по-розовко, с трева на покрива, своеобразен кралски дворец от приказките и знам ли още какво.

Отидохме до набелязания парцел. Намираше се на по-малко от километър от нашата къща. Следобедното слънце позлатяваше пирена и излъскания гранит по върховете.

— Виж как добре ще се впише в пейзажа. — Карл очерта във въздуха хотела, чийто проект бяхме разгледали в трапезарията у дома. — Решаващи са теренът и предназначението, а не баналните хорски очаквания за високопланински хотел. Този хотел ще формира у хората вкус към архитектурата, няма да е просто поредният, построен по калъп.

— Ясно. — Прозвучах горе-долу толкова скептично, колкото смятах, че имам основания да се отнасям към идеята за хотела.

Проектът на Карл предвиждаше хотелът да има двеста стаи и да заема площ от 11000 квадратни метра. Щял да бъде готов две години след първата копка — или първия взрив. Тук няма много почва. Според „песимистичните“ изчисления на Карл разходите възлизали на 400 милиона.

— И откъде смяташ да изкопаеш 400 милиона?

— От банката — отговори Карл, преди да съм се доизказал.

— От „Спестовната каса“ в Ус ли?

— Не, не — засмя се той. — Прекалено малки са за такава цел. От „Де Ен Бе“ в града.

— И как ще ги убедиш да ти отпуснат кредит от 400 милиона за това… — „спестих“ безумие, но понеже другите близки до ума варианти — „хотел“, „проект“ — бяха от мъжки род, ми се стори естествено Карл да се досети за продължението.

— Ще учредим не акционерно дружество, а СД.

— СД?

— Събирателно дружество със споделена отговорност. Тукашните жители не разполагат с големи спестявания, но са собственици на къщите и парцелите, където живеят. При вариант със СД не се налага да внасят дори крона, за да участват в приключението. И всички ще разполагат с равен дял и ще печелят еднакво. Най-спокойно ще си седят на дивана и ще си управляват активите. Точно по тази причина банката ще точи лиги, за да финансира целия проект. Никой не е в състояние да им предложи по-надеждна гаранция. Всъщност банката ще получи ипотека върху цялото село.

Почесах се по главата.

— Искаш да кажеш, че ако всичко отиде по дяволите…