Кралството

От всички разлики между мен и брат ми тази като че ли беше най-съществената. Жителите на Ус не бяха виждали Карл от петнайсет години, а мен виждаха през ден в бензиностанцията. И въпреки това чувстваха, че познават него, не мен. Гледах го как се радва на задушевната обич и на близостта на нашите приятели — нещо, което така и не ми беше писано да изпитам. Завиждах ли му? Е, всички искаме да ни обичат. Но бях ли склонен да си разменим местата? Да допусна хората толкова близо до себе си, колкото Карл? На него очевидно не му струваше нищо. За мен цената би била твърде висока.

— Здрасти, Рой. Човек не всеки ден те вижда с бира — заговори ме Мари Ос.

Изглеждаше добре. Мари винаги изглеждаше добре, дори когато буташе количката с врещящите от колики близнаци. И точно това бъркаше в здравето на завистниците в селото — все се надяваха най-после да видят госпожица Съвършенство поизмъчена като обикновените простосмъртни. Мари Ос — момичето, което имаше всичко. Защото тя не само се беше родила със сребърна лъжичка в устата и с остър ум, но изкарваше отличен успех в училище и се ползваше с уважението, оказвано на фамилията Ос. И не на последно място Мари бе надарена и с физическа красота. Бе наследила знойната кожа и женствените форми на майка си, а от баща си бе взела русата коса и студените сини вълчи очи. И вероятно именно тези очи, острият ѝ език и излъчваната надменна студенина бяха причина момчетата да стоят на почтително разстояние от нея.

— Странно как не се виждаме по-често — отбеляза тя. — Как я караш всъщност?

Това „всъщност“ по-скоро сигнализираше, че не иска стандартния в такива случай отговор „бивам“, а я е грижа, искрено е заинтересувана. Загрижеността ѝ действително ми се видя непресторена. Мари се отнасяше неизменно дружелюбно и отзивчиво към околните. И все пак създаваше впечатлението, че те гледа отвисоко. Нищо чудно, разбира се, да се дължи на 180-сантиметровия ѝ ръст. Спомням си как веднъж аз, тя и Карл се прибирахме с кола от купон. Аз шофирах, Карл беше пиян, а Мари опяваше ядосана:

— Карл, не желая да имам гадже, което ме сваля на нивото на това село, разбираш ли?

Макар навремето да недоволстваше от тукашното ниво, после тя предпочете да се установи в Ус. В училище Мари имаше по-висок успех от Карл, но не притежаваше неговия хъс, пламенната му амбиция да тръгне по широкия свят и да се издигне. Вероятно защото още от раждането си тя беше горе и се рееше из слънчевите простори. И не искаше да изгуби социалния си престиж. Навярно точно затова, след като скъса с Карл, Мари замина да следва политология и бързо се върна с годежен пръстен и с Дан Кране. Той постъпи като редактор в местния вестник на Работническата партия, а тя явно продължаваше да пише дипломната си работа, защото не се беше чуло да е завършила.

— Бивам — отговорих ѝ. — Сама ли дойде?

— Дан пожела да гледа момчетата.

Кимнах. Предполагах, че родителите ѝ — живееха в съседната къща — са предложили услугите си да бавят децата, но Дан е настоял. Няколко пъти се бе отбивал в бензиностанцията да напомпа гумите на безбожно скъпия си планински бегач, с който се състезаваше в прочутия веломаратон „Биркен“. Лицето му беше безизразно, аскетично. Преструваше се, че не знае кой съм, но аз недвусмислено усещах каква антипатия изпитва към мен само защото имах сходни гени с типа, прониквал в жена, над която вече имаше законни права. Не, Дан едва ли гореше от желание да участва в посрещането на бившия на съпругата си, завърналия се любимец на Ус.

— Запозна ли се с Шанън? — попитах.

— Не. — Мари хвърли поглед към вече претъпканата дневна. Бяхме избутали мебелите до стените и всички гости стояха прави. — Но като знам колко много държи Карл на външния вид, сигурно е впечатляващо красива.

Тонът ѝ ясно показваше мнението ѝ за хорското втренчване във външния вид. Когато завършваше гимназия, Мари излезе да държи реч от името на целия випуск. Училищният директор я представи като „не просто интелигентно момиче, а изумителна красавица“. Мари започна речта си така:

— Благодаря, господин директоре. Имах желание да кажа нещо похвално за вас и за вашата работа с нас през тези три години. Поколебах се какви точно думи да подбера, но нека се изразя така: извадили сте късмет с външния си вид.

Разнесоха се само откъслечни смехове въпреки язвителната ѝ реплика. Понеже бе дъщеря на общинския управител, присъстващите се затрудниха да преценят дали цели да го уязви, или просто му отправя конструктивна критика.

— Ти трябва да си Мари.

Мари се озърна и погледна надолу. И там, три глави под нея, сияеше усмихнатото бяло лице на Шанън.

— Пунш?

Мари повдигна вежда. Наежи се, все едно крехкото същество пред нея я бе предизвикало на боксов двубой. Шанън вдигна по-високо подноса с чашите.

— Благодаря, но не — отвърна Мари.

— О, не! Да не си изгубила на „камък-ножица-хартия“?

Мари я изгледа с недоумение.

Покашлях се.

— Разправих на Шанън какъв обичай имаме тук, когато се решава кой ще шофира…

— А, това ли било — прекъсна ме Мари с изкуствена усмивка. — Аз и моят съпруг не пием.