Кралството

Доста подрънчах, докато ровех за кафеварката. Все пак не бях правил еспресо от… от много отдавна. Карах на нескафе. Подлагайки кафеварката под крана на чешмата, установих, че по навик съм пуснал топлата вода. Усетих как ушите ми пламват. Но кой е отсъдил, че е кофти да приготвяш нескафето с топла вода от чешмата? Дали е направо от чешмата, или е подгрята на котлона, топлата вода си е топла вода.

Поставих кафеварката върху котлона, включих го и изминах двете крачки до вратата на едната съседна стая. На запад гледаше трапезария, която зимно време затваряхме — тя служеше само като буфер срещу западните бури, а се хранехме в кухнята. На изток гледаше дневна с библиотека, телевизор и камина. От южната страна татко си бе позволил единствената проява на ексцентричност: вградена остъклена тераса. Татко я наричаше „верандата“, а мама — „зимната градина“, въпреки че през зимата барикадирахме терасата зад плътни капаци. Лете обаче татко седеше там, смучеше снус2, марка „Бери“ и изпиваше един-два „Будвайзера“. Това също минаваше за ексцентричност. Светлата американска бира си купуваше от Нотуден, а сребристите кутии със снус „Бери“ му изпращаше американски роднина отвъд океана. Татко отрано ми бе обяснил, че за разлика от шведския боклук американският снус преминавал през процес на ферментация и това се усещало по вкуса.

— Като бърбън — обичаше да повтаря татко.

Според него норвежците употребявали шведския боклук, защото не знаели колко по-качествен вариант има. Е, аз бях надлежно осведомен и когато започнах да смуча тютюн, избрах „Бери“.

Навремето Карл и аз брояхме празните бутилки, оставени от татко върху перваза на прозореца. Знаехме, че изпие ли повече от четири, ще го избие на рев, а никой не иска да вижда баща си разплакан. Като се замисля, възможно е точно по тази причина рядко да си позволявам повече от една бира, максимум две. Не искам да се разкисвам. Колкото до Карл, алкохолът го развеселяваше и той не изпитваше потребност да си поставя подобни ограничения.

Та такива мисли ме занимаваха, докато мълчаливо се мъкнех нагоре по стълбите, следван от Шанън. Показах ѝ по-голямата спалня, наричана от татко the master bedroom.

— Страхотно — отбеляза тя.

Показах ѝ новата баня — впрочем вече не беше нова, но във всеки случай най-новото, с което разполагах в къщата. Едва ли щеше да ми повярва, ако ѝ бях казал, че сме израснали без баня. Че сме се мили долу в кухнята, с вода, стоплена на камината. Че банята се появи чак след катастрофата. Ако написаното от Карл беше истина и Шанън бе израснала в Барбадос, в семейство с възможности да я изпрати в канадски колеж, за нея, разбира се, щеше да е трудно да си представи как се къпе с брат си в една и съща сива вода, а зиме двамата мръзнат над коритото. Същевременно татко — какъв парадокс — държеше кадилак „Де Вил“ на двора. Защото, видите ли, едно семейство не можело без читава кола.

Вратата към детската стая, раздута от влагата, заяде. Наложи се здравата да разтърся дръжката на бравата, за да отворя. Блъсна ни миризма на застоял въздух и отживелици като от гардероб с овехтели дрехи, за чието съществуване си забравил. Покрай едната по-дълга стена стоеше бюро с два стола един до друг. Покрай другата — двуетажно легло. До долния му край от дупка на пода излизаше кюнец.

— Тук живеехме някога Карл и аз.

— Кой беше отгоре? — Шанън насочи брадичка към леглото.

— Аз. Нали съм по-голям. — Прокарах пръст по наслоения прах върху облегалката на единия стол. — Днес ще се преместя тук, а вие ще се настаните в голямата спалня.

— Но, скъпи Рой, не искаме… — притесни се Шанън.

Наложих си да гледам само отвореното ѝ око. Не е ли малко странно да имаш кафяви очи, при положение че си червенокос и с белоснежна кожа?

— Вие сте двама, а аз — един. Не е проблем — уверих я.

Тя пак плъзна поглед из стаята.

— Благодаря.

Влязох пръв в стаята на мама и татко. Бях проветрил добре. Както и да миришат хората, не обичам да вдишвам мириса им. Изключение прави само Карл. Карл мирише, ако не добре, то както трябва. Мирише на мен. На нас. Когато зимно време Карл се разболяваше — а това се случваше всяка зима — аз се сгушвах до него в долното легло. И миризмата му беше точно каквато трябва да е, независимо че кожата му беше покрита със засъхнала пот, а от устата му извираше дъх на повръщано. Вдишвах Карл и се притисках към парещото му от температурата тяло. Използвах неговата топлина, за да сгрея моето тяло. За един треска, за друг — грейка. Животът тук горе, в планината, те прави прагматичен.

Шанън отиде до прозореца и погледна навън. Не си бе разкопчала палтото. Явно в къщата ѝ се струваше студено. А още беше едва септември. Хич не я виждах какво ще прави през зимата. Чух Карл да трополи с куфарите по тясното стълбище.

— Карл казва, че не сте богати — подхвана Шанън. — Но всичко, което се вижда оттук, е твое и негово.

— Прав е. Земята наоколо обаче не е наша.

— Как така?