Кралството

Той не даваше вид да е схванал въпроса ми като реторичен, така да се каже. Пределно ясно ми беше, че в неделя вечер никога не е натоварено, защото хората вече са се прибрали от вилите си в града, и по-скоро намеквах за кочината около бензиновите колонки. По правило в другите денонощни бензиностанции нощните дежурни, ако са сами, не излизат от сградата на бензиностанцията. Аз обаче ненавиждам мръсотията и бъркотията, а нехранимайковците, които използват бензиностанцията като будка за хотдог, пушалня и терен за секс, оставят купчини хартия, фасове и, да, някой и друг използван презерватив. Но понеже закуските, цигарите и презервативите се купуват от бензиностанцията, не възнамерявам да гоня клиентите си, каквито и да са мърлячи. Да киснат в колите си, докато светът навън се изнизва покрай тях. Разпоредил съм нощният дежурен да чисти при всяка възможност. В служебната тоалетна смених плакат, който виси точно под носа ти, докато седиш върху клозетната чиния.

„ПРАВЍ КАКВОТО ТРЯБВА. ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ТЕБ. НАПРАВЍ ГО СЕГА.“

Егил навярно схващаше текста като подкана персоналът да приключва по-бързо с физиологичните си нужди; толкова много пъти бях повтарял колко държа на хигиената и на дисциплината, че ми се струваше логично Егил да е схванал хапливите ми думи за „натоварената“ нощ. Освен изморен, той обаче беше и умствено ограничен двайсетгодишен младеж, предмет на толкова много недобронамерени шеги и закачки, че вече не му пукаше. От друга страна, искаш ли да си пестиш труда, не е лоша тактиката да се правиш на глупав. Та, навярно Егил все пак не беше дотам тъп.

— Подранил си, шефе.

„И затова не си почистил покрай колонките, та да ме заблудиш, че цяла нощ всичко е било тип-топ“ — помислих си.

— Нощес не спах — обясних, отидох до касата и от менюто избрах „разпечатване на дневен отчет“. Принтерът в коридора забръмча. — Прибирай се да поспиш.

— Благодаря.

Влязох в офиса и започнах да преглеждам отчета, а принтерът продължаваше да бълва хартия. Изглеждаше прилично. Поредната оживена неделя. Бензиностанцията се намираше на главен път. И без да е най-натовареният в страната, все пак и в двете посоки най-близката бензиностанция отстоеше на три мили и половина. Затова се превърнахме в оазис за автомобилистите, особено за семейства с деца, които се прибират от планинските си вили. До брезите бях сложил две маси и пейки с изглед към Бюдалското езеро, където клиентите се тъпчеха с бургери и кифлички и се наливаха с безалкохолно като за световно, дето има една дума. Предния ден, например, бяхме продали близо триста кифлички. Съвестта ме глождеше не толкова заради произвежданите въглеродни емисии, колкото заради глутеновите свръхдози, с които товарех човечеството. Плъзнах поглед надолу по отчета и установих, че Егил е изхвърлил наденички на боклука. Нищо кой знае какво, разбира се, стига броят им както винаги да не е очебийно по-голям от броя на продадените.

Преоблечен, Егил крачеше към вратата.

— Егил?

Той се вцепени и се закова намясто.

— Да?

— Явно някой се е позабавлявал, разпилявайки салфетки около втора колонка.

— Ей сега ще оправя нещата, шефе — усмихна се той и излезе.