Кралството

Видях, че фермерът зареди трактора с дизел за камиони, онзи специалния, дето го водят по-екологичен. Като се прибере, ще отлее малко гориво в личния си автомобил — бях сигурен — но това си беше между него и полицията. Изобщо не ми влизаше в работата.

Погледът ми се плъзна покрай колонките, по шосето, по велоалеята, по тротоара и се спря върху една от типичните за нашето село дървени къщи — триетажна, построена непосредствено след войната, с веранда към Бюдалското езеро и силно напрашени прозорци. Огромен плакат на стената рекламираше фризьорски услуги и солариум. От плаката човек оставаше с впечатлението, че подстригването и облъчването стават едновременно, и то в дневната на обитателите. Никога не бях виждал в салона да влизат други, освен местни, а всички в Ус знаеха къде живее Грете, та недоумявах за какъв бяс ѝ е този плакат.

Отсреща, до бордюра, Грете зъзнеше по градински чехли и тениска. Огледа се внимателно в двете посоки и пресече.

Само преди шест месеца шофьор от Осло прегази учителка по норвежки малко по-надолу по пътя. Мъжът се оправдал, че не бил видял пътния знак, ограничаващ скоростта до петдесет километра в час. Да стопанисваш бензиностанция в населено място, си има и предимства, и недостатъци. Хубавото е, че местните пазаруват от теб хранителни стоки от първа необходимост, а поради ограничението на скоростта преминаващите транзит автомобили отбиват често. Докато още държах автосервиза, допринасях и за икономическия живот в Ус като цяло, защото клиенти от други градове и села, дошли при мен за по-времеемък ремонт, сядаха да се хранят в кафенето и нощуваха в бунгалата до езерото. Лошото на бензиностанцията е, че е въпрос на време да изгубиш привилегиите, които ти носи интензивният трафик. Шофьорите искат прави отсечки, та да карат с деветдесет километра в час, а не да пъплят през селца и паланки. Отдавна беше изработен проект за нов главен път, който да минава извън Ус. Досега обаче особеностите на местния релеф ни спасяваха. Чисто и просто излизаше прекалено скъпо да се пробие тунел през планините. Но тунелът щеше да се появи. Беше толкова сигурно, колкото и че след два милиарда години слънцето ще взриви слънчевата система на парчета. Прокопаването на тунела обаче щеше да отнеме значително по-кратко време. Това щеше да означава край на всички нас, които се прехранваме от транзитния трафик, но шоковите вълни щяха да залеят и другите в Ус — както угасването на слънцето щеше да повлияе на цялата Вселена. Земеделските стопани щяха да продължат да си доят кравите и да отглеждат малкото култури, които виреят в планината, но какво щяха да правят останалите? Да си подстригват косата и да се пържат в солариума?

Вратата се отвори. Като тийнейджърка Грете беше сивкавобледа, със сплескана, безжизнена коса. Сега е сивкавобледа с накъдрена безжизнена коса, а така, ако питате мен, изглежда направо зловещо. Е, то е ясно, красотата не е гарантирано всекиму човешко право, но Създателят бе ощетил Грете особено жестоко. Гърбът, тилът, коленете — всичко беше гърбаво, дори огромният ѝ нос, който приличаше на чуждо тяло, изкуствено присадено върху тясното ѝ лице. Колкото разточителен бе Създателят с носа ѝ, толкова се бе скъпил с останалото. Вежди, мигли, гърди, хълбоци, бузи, брадичка. Грете нямаше нито едно от изброените. Възтънките ѝ устни приличаха на дъждовни червеи. През пубертета покриваше тези червеи с дебел пласт яркочервено червило. Всъщност ѝ отиваше. После обаче внезапно спря да се гримира — горе-долу по времето, когато Карл замина в чужбина.

Добре де, не изключвам другите да не споделят мнението ми за Грете, вероятно тя е привлекателна посвоему, не е изключено да възприемам външността ѝ през призмата на мнението си за личните ѝ качества. Не твърдя, че Грете Смит е зла, положително някоя психиатрична диагноза описва личността ѝ по-снизходително.

— Какъв студ е днес — отбеляза тя.

Севернякът, развилнял се из долината, довяваше мириса на ледник и напомняше колко преходно е лятото. Грете бе израснала в Ус, но бе заимствала някои изрази от родителите си, преселници от Северна Норвегия. Навремето държаха къмпинга, но фалираха. Пенсионираха ги по болест, след като и двамата развиха рядка форма на периферна невропатия — усложнение от диабет. Въпросното увреждане причинявало изтръпване и мравучкане по стъпалата — все едно стъпваш по парчета стъкло. Съседка на Грете ме осведоми, че въпросната невропатия не била заразна и фактът, че болестта поразила и двамата съпрузи, бил статистическо чудо. Но статистически чудеса се случват непрекъснато. Сега родителите на Грете живееха на втория етаж, точно над плаката с надпис „Фризьорски салон и солариум на Грете“ и почти не си подаваха носа навън.

— Значи Карл се е върнал?

— Да — отговорих, въпреки че това не беше въпрос, а по-скоро констатация с въпросителен накрая като вид подкана да разясня подробностите.

Въобще не възнамерявах да задоволявам любопитството ѝ. Грете проявяваше нездрав интерес към Карл.

— Какво ще обичаш? — попитах делово.

— Мислех, че в Канада му е добре.