Кралството

Въздъхнах. Не е лесно да намериш квалифицирана работна ръка в толкова малко село. Умните заминават за Осло или Берген, за да следват, разтропаните — за Нотуден, Шиен или Конгсбер, за да печелят пари. А онези, които остават — като Егил — нямат голям избор, що се отнася до работни места. Уволня ли го, ще мине на социални помощи. И щеше да продължава да преяжда с наденички; с единствената разлика, че щеше да стои от другата страна на щанда и да си ги плаща. Наднорменото тегло било проблем предимно в малките населени места. Поне така твърдят. Вярно, лесно е да започнеш да се тъпчеш за успокоение, когато киснеш в бензиностанция и гледаш как хората са тръгнали за места, които, въобразяваш си, са по-хубави, в автомобили, които никога няма да са ти по джоба, с мацки, които не би се престрашил дори да заговориш, освен ако не си на вечеринка и не си пиян като мотика. Скоро обаче щеше да се наложи да поговоря с Егил. В централния офис пет пари не дават за разни Егиловци. Интересуват се само от чистата печалба. Впрочем, съвсем логично. През 1969 година в Норвегия е имало 700 000 автомобила и над 4000 бензиностанции. Четирийсет и пет години по-късно броят на автомобилите се е увеличил почти четирикратно, а на бензиностанциите — намалял наполовина. Трудно беше и за тях, и за нас. Прегледах статистиките за сектора: повече от половината оцелели бензиностанции в Швеция и Дания вече са автоматизирани и без обслужващ персонал. Причината Норвегия да е що-годе пощадена, беше ниската гъстота на населението, но, естествено, и тук бензинджиите бяха измираща порода. То, като си помисли човек, ние вече бяхме кажи-речи изтребени. Кога за последно видяхте бензинджия да налива гориво? Прекалено заети сме да продаваме наденички, кока-кола, плажни топки, въглища за барбекю, течност за чистачки и бутилирана вода; впрочем, тя с нищо не е по-качествена от чешмяната, но я транспортират със самолет и струва повече от видеокасетите, които продаваме на промоция. И въпреки това не се оплаквах. Когато голяма верига бензиностанции прояви интерес към двете бензинови колонки, които държах — тогава бях на двайсет и три — причината не беше особено печелившият ми бизнес, а местоположението на автосервиза. Похвалиха ме за издръжливостта ми — повечето местни работилници отдавна бяха пуснали кепенците — и ми предложиха работа като управител на бензиностанция плюс скромна сума за парцела. Навярно можех да му взема малко повече пари. Ние, Опгорците, обаче не се пазарим. Тогава нямах трийсет, но вече се чувствах, така да се каже, бита карта. Със скромната сума от сделката си направих баня в стопанството и се пренесох там от ергенската квартира, която си бях обзавел в автосервиза. Имаше достатъчно площ, новото началство построи бензиностанция до сервиза и превърна старата автомивка в модерна, на самообслужване.

Вратата се хлопна зад Егил. От централния офис бяха одобрили молбата ми да монтират автоматични плъзгащи се врати. Щяха да пристигнат следващата седмица. Пак оттам казваха, че са доволни от нас. Шефът по продажбите се отбиваше през две седмици. Усмихваше се и разправяше тъпи вицове. Понякога слагаше ръка на рамото ми и ми прошепваше, все едно е нещо строго поверително: „Много сме доволни от вас.“ И как няма да са доволни? Нали ги интересуваше чистата печалба. Пък и виждаха каква доходоносна война водим срещу изтреблението. Въпреки че по време на Егиловите дежурства, около колонките невинаги всичко беше изрядно.

Шест без петнайсет. Намазах кифличките с жълтък — през нощта се бяха размразили и набухнали. Това ме подсети за хубавите години, когато, слязъл в ремонтния канал, сменях масло и филтри. Видях към автомивката да приближава трактор. Знаех, че след като фермерът приключи с миенето, мой ред ще бъде да измия пода. Като управител на бензиностанцията носех пълната отговорност за назначения персонал, за счетоводството, за инструктажа на служителите, за безопасността и за какво ли още не, но познайте кое задължение на управителя гълта най-много време. Чистенето. На второ място се нарежда печенето на кифлички.

Вслушах се в тишината. Всъщност, тук никога не е тихо. Постоянната несекваща какофония от звуци спира чак след като уикендът приключи, хората се приберат у дома и ние затворим магазина за през нощта. Кафемашината, грилът за наденички, хладилните витрини и фризерите издават различни звуци, но сред тях се откроява контактният грил, в който запичаме хлебчетата за хамбургери. Каканиже някак топло, почти като добре смазан двигател, стига да затвориш очи и да се унесеш в романтични спомени. По време на последното си посещение мениджърът „Продажби“ ми препоръча да пускам тиха музика в магазина. Според маркетингови проучвания, обясни ми, сполучливо подбраният музикален фон повишавал желанието за покупки и провокирал глада. Кимнах бавно, но си замълчах. Обичам да ми е тихо.

Та, докато се любувах на тишината, очаквах всеки момент вратата да се отвори и да влезе някой занаятчия. Преди седем сутринта предимно те се отбиват за бензин или кафе.