Кралството

— Ами, дива е — поясни Карл, застанал на вратата. Усмихваше се, беше се задъхал. — Пасище за овце и кози. В планинско стопанство трудно се отглеждат земеделски култури. Както виждаш, дори гората е рехава. Но ще разнообразим панорамата. Нали, Рой?

Кимнах бавно, по маниера на зрелите мъже от нашето село. Когато бях момче, си мислех, че зад сбръчканите им чела се случват ужасно много и сложни работи и ще отнеме твърде дълго време, а навярно ще бъде направо невъзможно тези мъчнотии да се изразят с простичкия ни провинциален език. Освен това те се разбираха без думи — тези зрели, важно кимащи мъже: един кимнеше бавно, а другите му отговаряха със същото. И ето ме сега, кимах по същия начин. И разбирах толкова, колкото и като малък.

Нищо не ми пречеше, естествено, да попитам Карл за обяснение, но едва ли щеше да ми отговори. По-точно, отговори щях да получа — и то доволно много — но не и желания отговор. А и едва ли ми бе нужен. Просто се радвах, задето Карл се завърна, и не възнамерявах да го тормозя с основния занимаващ ме въпрос. А именно: защо, по дяволите, се прибра?

— Рой е много мил — обади се Шанън. — Отстъпи ни голямата спалня.

— Не очаквам да си се прибрал, за да се настаниш в детската — подхвърлих.

Карл кимна. Бавно.

— Ще ти се отплатим повече от скромно. — Той протегна голяма картонена кутия. Веднага видях, че е снус „Бери“. — По дяволите, колко се радвам да те видя, братко! — задавено прошепна той, пристъпи към мен и ме обви с ръце.

Силно ме притисна към себе си. Притиснах го и аз. Усетих, че тялото му е поомекнало, беше се поналял. Кожата под брадичката, облегната на бузата ми, бе по-увиснала. Усетих боцкане на брада, макар да изглеждаше обръснат. Носеше хубаво вълнено сако от качествен плат. И ризата ми направи силно впечатление — виждах такава за пръв път. Дори изказът му беше различен. Говореше с градски маниер. Навремето също го правехме, но само за да имитираме мама.

Но какво от това. Нали миришеше както преди. Миришеше на Карл. Отдалечи ме от себе си и ме погледна. В красивите му по момичешки очи блестяха сълзи. Мамка му, самият аз се просълзих.

— Кафето е готово — пророних, стараейки се да не звуча твърде плачливо, и тръгнах към стълбището.

Вечерта си легнах и се заслушах в звуците. По-различно ли звучеше къщата сега, когато пак се напълни с хора? Не. Скърцаше, покашляше и просвирваше както обикновено. Наострих уши дали от голямата спалня не долитат шумове. Стените бяха тънки и макар че между двете стаи се намираше банята, долових гласове. За мен ли си говореха? Какво ли пита Шанън? Винаги ли съм толкова мълчалив? Според Карл вкусно ли ми е било приготвеното от нея чили конкарне? А оценил ли съм подаръка, който успяла да уреди с много усилия чрез роднини — бракувана регистрационна табела от Барбадос? А нея харесвам ли я? Карл сигурно ѝ отговаря, че Рой е такъв към всички, нужно му е време. Шанън, от своя страна, вероятно се опасява да не би Рой да ревнува от нея, защото му е отнела брат му, единствения му близък човек. Представих си как Карл се засмива, погалва я по бузата и я успокоява да не се тревожи за това още от първия ден; нещата ще се подредят. Тя скланя глава на рамото му и се съгласява с него, но подчертава колко се радва, задето Карл не е като брат си; че в страна без почти никаква престъпност е някак странно да се озърташ мнително, все едно постоянно се боиш да не те оберат до шушка.

Или пък двамата правят секс.

В леглото на мама и татко.

— Кой беше отгоре? — зачудих се дали да не я попитам утре на закуска. — Ти или той?

И да гледам втрещените им лица.

После да изляза на режещия сутрешен въздух, да се кача в колата, да освободя ръчната спирачка, да отключа волана, да потегля и да виждам как Козият завой приближава.

Отвън се разнесе продължителен, красив и печален тон. Златопер дъждосвирец. Слабичката, сериозна, самотна птица на планината. Тя те следва, когато тръгнеш нанякъде, наблюдава те зорко, но винаги от разстояние. Сякаш хем се бои да се сприятели, хем се нуждае от някой, който да я слуша как пее за своята самота.

2

В пет и половина, половин час по-рано от обикновено в понеделник, пристигнах в бензиностанцията.

Зад щанда Егил изглеждаше изморен.

— Добрутро, шефе — поздрави беззвучно той. Точно като при златоперия дъждосвирец, излязлото от устата на Егил звучеше монотонно.

— Добро да е. Натоварена нощ, а?

— Не.