Кралството

— Не казах да я вземеш, все едно е крадена стока, Рой. Давам ти ръката си и за малко тя е твоя. Използвай я, дръж се добре с нея, отнеси се с нея подобаващо, за да си сигурен, че пак ще ти позволя да я докоснеш.

И тя протегна десница за трети път.

Обгърнах я с длани.

Погалих я. Допрях я до бузата си. Дявол знае откъде се взе у мен такава самонадеяност. Но така или иначе, в онзи момент ме облада смелост, каквато ми липсваше, докато стоях пред хамбара и гледах опряната на вратата пушка.

Рита Вилумсен се разсмя, хвърли бърз поглед наоколо, за да се увери, че никой не ни гледа, и ми позволи да подържа ръката ѝ още малко, преди да я отдръпне бавно.

— Схватлив си — констатира тя. — Бързо учиш. Скоро ще станеш мъж. Жените ще ти се радват, Рой.

Пред нас спря мерцедес. Вилумсен изскочи навън, поздрави ме припряно и се втурна да отваря вратата на госпожа Вилумсен. Пардон, на Рита Вилумсен. Нейният съпруг държеше ръката ѝ, докато тя се качваше. Високи токчета, висока коса, дълга тясна пола. Потеглиха. При мисълта за предстоящото изпитах смесица от възбуда и объркване. Възбудата се дължеше на ръката на госпожа Вилумсен в моята, на дългите ѝ нокти, които одраскаха дланта ми. И на факта, че нейният съпруг Вилумсен явно я цени високо. Същият този, дето преметна татко с кадилака, а после се фукаше с тарикатлъка си. Объркването пък идваше от двигателния отсек, където всичко беше обърнато наопаки. Скоростната кутия се намираше пред двигателя. По-късно чичо Бернард ми обясни, че заради специфичното разпределение на натоварването върху осите в „Сонет“-а конструкторите дори завъртели коляновия вал и двигателят се движел обратно на посоката на движение във всички други автомобили. Сааб „Сонет“. Каква кола само. Великолепна, безполезна остаряла красота.

До късно през нощта работих по колата. Проверявах, поправях, сменях. Беше ме обзела нова, яростна енергия. Не бях съвсем сигурен откъде е дошла. Впрочем, знаех. От Рита Вилумсен. Беше ме докоснала. Аз нея — също. В мен тя видя мъж. Или поне мъжа, който можех да стана. И това промени нещо. Докато от ремонтния канал опипвах ходовата част, получих ерекция. Затворих очи и си я представих. Опитах се да си я представя. Полуголата Рита Вилумсен върху капака на сааба ме вика с показалец. Червен маникюр. Господи.

Ослушах се, за да се уверя, че съм сам в сервиза, и свалих ципа на гащеризона.

* * *

— Рой? — прошепна в тъмното Карл тъкмо докато тихо се качвах в горното легло.

Понечих да му кажа, че съм скапан и искам да спя. Но нещо в гласа на Карл ме възпря. Включих нощната лампа над леглото му. Очите му бяха зачервени от плач, а едната буза — подута. Стомахът ми се сви болезнено. След онази случка в хамбара татко не бе припарвал в нашата спалня.

— Пак ли е идвал? — попитах.

Карл само кимна.

— И те е… бил?

— Да. Мислех, че ще ме удуши. Беше освирепял. Питаше къде си.

— Мамка му.

— Защо те нямаше? Когато си тук, той не идва.

— Не мога винаги да съм тук, Карл.

— Тогава аз ще се махна. Не издържам повече… не искам повече да живея с човек, който…

С едната си ръка обгърнах гърба му, а с другата — тила и го притиснах към гърдите си, та риданията му да не събудят мама и татко.

— Ще уредя въпроса, Карл — прошепнах в русата му коса. — Кълна се. И няма да ти се наложи да бягаш от него. Ще намеря решение, чуваш ли?

29

Докато ремонтирах сааба на Рита Вилумсен, понаучих някои тънкости. Освен необичайно разположения двигател „Сонет“-ът има и друга особеност: устройството на спирачките е по-елементарно. Съвременните автомобили са оборудвани с двукръгова спирачна уредба, която гарантира, че спирачките ще сработят дори при повреда на някой елемент от спирачната система. При „Сонет“-а обаче е достатъчно да срежеш един спирачен маркуч и — воала! — колата се превръща в летящ ковчег. Та, не щеш ли, съобразих, че това се отнася за повечето модели стари коли, включително за кадилака на татко, модел 1979-а. Само дето той имаше два спирачни маркуча.