Кралството

Стоях и гледах баща си. Досещах се, разбира се, че той иска да го спра, да спра блудствата му, да спра сърцето му. Всичко беше подготвено. Той бе нагласил всичко да изглежда така, все едно сам го е направил. Провесеното въже също допълваше тази представа. Бе достатъчно само да го застрелям от упор и да поставя пушката до трупа. Разтреперих се. Изгубих контрола над тялото си. Вече ме ми се подчиняваше. Ръцете и краката ми подскачаха и се тресяха. Не изпитвах нито страх, нито гняв, само безсилие и срам. Защото не бях способен да го направя. Той искаше да умре, аз исках той да умре и въпреки това не можех да го убия, дявол да го вземе. Защото той беше аз. Ненавиждах го и се нуждаех от него, както ненавиждах и се нуждаех от себе си. Обърнах се и си тръгнах. Чувах как той стене и удря, проклина и удря, хлипа и удря.

На следващата сутрин закусвахме, сякаш нищо от това не се беше случило. Все едно само го бях сънувал. Татко погледна през кухненския прозорец и подхвърли нещо за времето, а мама подканяше Карл да побърза, за да не закъснее за училище.

28

Няколко месеца след случката в хамбара госпожа Вилумсен спря пред автосервиза и поиска пълна диагностика и ремонт на колата си — сааб „Сонет“, 1958 година — открита спортна кола, единствения кабриолет в селото.

Из Ус се говореше, че съпругата на Вилумсен била вманиачена по норвежка поп дива от седемдесетте и ѝ подражавала във всичко — автомобил, дрехи, прическа, грим, маниери. Опитвала се дори да имитира прочутия плътен глас на въпросната икона. Бях твърде млад, за да си спомням тази певица, но че госпожа Вилумсен беше засукана мадама, по въпроса спор нямаше.

Чичо Бернард беше отишъл на лекар и се наложи аз да се занимая с колата.

— Много елегантен дизайн — отбелязах и плъзнах длан по едната предна „перка“. Армиран с фибри стъклопласт. От чичо Бернард знаех, че „Сааб“ са произвели едва десетина екземпляра от този модел и Вилумсен се е охарчил за колата повече, отколкото му се искало.

— Благодаря — отвърна госпожа Вилумсен.

Отворих предния капак и огледах двигателя. Проверих дали кабелите и капачките са си по местата. Всъщност се стараех да повтарям действията на чичо Бернард.

— За годините си се отнасяш много вещо и към вътрешността.

Беше мой ред да благодаря.

Денят беше горещ, а преди появата на госпожа Вилумсен бях ремонтирал камион и бях свалил презрамките на работния гащеризон, та я посрещнах гол до кръста. В резултат от усилените тренировки с боксовата круша в хамбара вече не бях кожа и кости, а имах мускули. Тя плакнеше око в мен, докато ми обясняваше какво иска. Преди да огледам по-внимателно колата ѝ, си облякох тениска. Госпожа Вилумсен остана видимо разочарована.

Хлопнах предния капак и се обърнах към нея. Заради високите токчета не просто ме надвишаваше по ръст, а направо се извисяваше над мен.

— Е? — попита и продължи, правейки твърде дълги паузи между отделните думи: — Гледката допада ли ти?

— Страхотна е, но все пак се налага да поогледам по-подробно — отвърнах с престорена самоувереност, все едно тази работа щях да свърша аз, а не чичо Бернард.

Досещах се, че е по-възрастна, отколкото изглежда. Веждите ѝ май бяха обръснати и изрисувани с молив. По кожата над горната ѝ устна се забелязваха бръчици. Ей такива жени чичо Бернард наричаше „мацка от класа“.

— А след… — тя наклони глава и ме погледна, както би преценила крехко парче в месарницата — … огледа?

— Ще пипна тук-там. Разбира се, в рамките на разумното и приличното.

Последното го заимствах от чичо Бернард. Само дето, за разлика от него, ми се наложи да преглътна по средата на изречението.

— В рамките на приличното — усмихна се тя, сякаш бях изрекъл оригинална реплика от класата на Оскар-Уайлдовите афоризми.

По онова време, разбира се, още не бях чувал за Оскар Уайлд. В онзи момент започна да ми просветва, че развратните ми фантазии за този разговор не са плод само на моето въображение. Госпожа Вилумсен несъмнено флиртуваше с мен. Ни най-малко не си въобразявах, че тя иска нещо повече, но така или иначе, тя отдели време, за да се заиграе със седемнайсетгодишен хлапак, както котката побутва закачливо два-три пъти кълбото ти с прежда и после се оттегля. Това ми стигаше да се почувствам горд и да ми вдъхне дързост.

— Още отсега ще кажа, че тук няма много за ремонтиране — отбелязах, извадих от джоба на гащеризона сребриста кутийка снус и се облегнах на предния капак. — За годините си е много запазена.

Госпожа Вилумсен се разсмя.

— Рита. — Протегна ми белоснежна ръка с кървавочервени нокти.

Ако бях по-намахан, щях да я целуна, но вместо това аз оставих кутийката, избърсах си ръката в парцала, висящ от задния ми джоб, и поех десницата ѝ.

— Рой.

— Приятно ми е, Рой. — Тя ме погледна замислено. — Но няма нужда да стискаш толкова силно.

— А?

— Казва се „какво“ или „моля“. Я да опитаме пак. — Тя ми протегна ръка отново.

Аз пак я поех. Този път внимателно. Тя я издърпа.