Кралството

Той се срамуваше от онова, което представлява, и от действията си. Аз се срамувах от онова, което представлявах, и от бездействието си.

Татко ме харесваше. Аз го обичах. А той обичаше Карл.

Като по-голямото момче в семейството ме запознаха подробно как се стопанисва планинска ферма с трийсет кози. По времето на моя дядо броят на отглежданите в Норвегия кози бил пет пъти по-голям, а само за последните десет години броят на селските стопани, отглеждащи кози, беше намалял наполовина. Баща ми се догаждаше, че занапред човек няма да може да се прехранва с толкова малко кози, колкото имахме в „Опгор“. Но често повтаряше: винаги е налице рискът един ден токът да спре завинаги, светът да изпадне в хаос и всеки да се спасява поединично. И тогава такива като мен щели да оцелеят.

А такива като Карл — да загинат.

Изглежда тъкмо затова той обичаше повече Карл.

Или защото Карл не го боготвореше като мен.

Не знам точно каква е била причината за слабостта на татко към Карл. Бащински закрилнически инстинкт? Потребност да бъдеш обичан от сина си? Или по-скоро съществена роля е изиграла силната прилика на Карл с мама на младини. Двамата си приличаха и в начина на говорене, и по смеха, и по мисленето, и по движенията, а и на външен вид — виждаше се от снимките на мама от по-младите ѝ години. „Карл е красив като Елвис Пресли“ — обичаше да повтаря татко. Навярно именно с тази красота навремето го е пленила и мама. С красота като на Елвис. Вярно, мама и Карл бяха руси, но имаха същите латински или индиански черти като на легендарния певец: бадемовидни очи, гладка, знойна кожа, изписани вежди. А усмивката и смехът сякаш непрекъснато бълбукаха под повърхността. Може би татко се е влюбвал в мама отново и отново. А после — в Карл.

Не знам.

Знам само, че татко настоя той да ни чете приказки за лека нощ в детската стая. С всяка изминала вечер четенето продължаваше все по-дълго и по-дълго. По някое време заспивах в горното легло. Не знаех нищо за случващото се на долното, преди една вечер да се събудя посред нощ. Карл плачеше, а татко му шъткаше да мълчи. Надникнах над ръба на леглото и видях, че столът на татко е празен. Беше се мушнал в постелята при Карл.

— Какво има? — попитах.

Не получих отговор отдолу, затова повторих въпроса.

— Карл имаше кошмари — обади се татко. — Заспивай, Рой.

И аз заспах. Унесох се във виновния сън на невинния.

И това продължи така, докато една нощ пак не чух Карл да хлипа. Този път татко вече беше излязъл. Братчето ми беше само и нямаше кой да го успокои. Слязох при него, прегърнах го и го подканих да ми каже какво е сънувал, та да накараме чудовищата да изчезнат.

Подсмърчайки, Карл отвърна, че чудовищата му забранили да говори; иначе щели да отвлекат мен и мама, да ни отнесат в Хюкен и да ни изядат.

— Но татко — не, така ли? — попитах.

Карл не отговори. Не знам дали още тогава не разбрах, но прогоних мисълта, или едва по-късно го проумях, по-точно поисках да го проумея: чудовището беше нашият баща. Татко. Не знам и дали мама също не го е проумяла. Едно е сигурно: ако не е, то не е пожелала да го проумее, защото се случваше в наше присъствие. Така че мама е виновна колкото мен заради опитите да си затвори очите и задето не пресече всичко това.

На седемнайсет години най-сетне се престраших да му се опълча. С татко бяхме сами в хамбара. Аз подпирах стълбата, а той сменяше крушки на тавана. В планинските райони не строят високи хамбари, но въпреки това не ме напускаше чувството, че представлявам известна заплаха за баща ми, качен няколко метра над мен.

— Не ти разрешавам да правиш онези неща с Карл.

— Добре — отвърна спокойно той и си довърши работата.

Слезе по стълбата, а аз продължавах да я държа стабилна, доколкото мога. Татко остави изгорелите крушки и ме наби. Не ме удряше по лицето, само по тялото; по най-деликатните и болезнени места. Лежах в сеното с избит въздух, а той се надвеси над мен и ми прошепна с дрезгав, задавен глас:

— Не обвинявай баща си в такива неща, защото ще те убие, Рой. Има само един начин да спреш баща и той е да си държиш езика зад зъбите, да издебнеш сгоден случай и да му светиш маслото. Разбираш ли?

Разбирах, и още как. Ето така е трябвало да постъпи и Червената шапчица. Не бях в състояние да отговоря, нито дори да кимна. Само леко повдигнах глава и видях сълзи в очите му.

Татко ми помогна да се изправя. Вечеряхме. През нощта той пак се намърда в долното легло при Карл.