— О, не е кой знае каква философия — усмихна се Шанън. — Всички търсим най-приятната стратегия за оцеляване. А попаднем ли в ситуация — било в личен, било в социален план — при която тази стратегия не работи, изпробваме друга — необходима, но не толкова приятна.
— Какво имаш предвид под „най-приятната“? — попита Гилберт.
— Да се съобразява с обществените норми и да не ни поставя в риск от санкции. Нарича се още морал, господин управителю. Ако тази стратегия не сработи, нарушаваме правилата на играта.
Гилберт повдигна рунтавата си вежда.
— Мнозина спазват моралните норми, без това да им е най-приятното.
— Защото на някои хора им е толкова неприятно околните да ги смятат за неморални, че опасението натежава на везните. Но ако бяхме невидими и не рискувахме физически санкции, нямаше да даваме и пет пари. Защото всички ние, хората, поначало сме опортюнисти и главната ни цел е оцеляването и предаването на нашия генетичен материал. Точно затова всички сме склонни да продадем моралните си принципи. Разликата е кой на каква стойност ги оценява.
— Амин — заключи Стенли.
Гилберт поклати глава през смях.
— Тези граждански приказки са твърде сложни за нас, нали, Симон?
— Врели-некипели ги наричам аз тези приказки. — Симон пресуши чашата си и се огледа откъде да си налее пак.
— По-кротко, Симон — усмири го общинският управител. — Но имайте предвид, госпожо Опгор, че по време на Втората световна война именно хора от нашия край са жертвали живота си в името на правилните морални ценности.
— Говори за дванайсетимата участници в саботажната акция, за която сме направили три-четири филма — уточни Стенли. — По-голямата част от населението общо взето е оставила нацистите да си разиграват коня.
— Я млъквай — скастри го Симон. Клепачите му покриваха наполовина зениците.
— Дванайсетимата едва ли са пожертвали живота си заради морални ценности — изрази съмнение Шанън. — А по-скоро в името на родината си. На родното село. На семейството. Ако Хитлер е бил роден не в Германия, а в Норвегия при сходна икономическа и политическа конюнктура, и тук щеше да дойде на власт. И тогава вашите саботьори щяха да се сражават на негова страна.
— Как си позволяваш, ей! — избухна Симон и аз пристъпих крачка напред — в случай че се наложи да го възпирам.
Колкото до Шанън, тя вече беше неудържима:
— Или смятате, че немците, живели през трийсетте и четирийсетте години на миналия век, са били изцяло безнравствено племе, а норвежците са имали късмета да са тяхната противоположност?
— Пресилвате нещата, госпожо Опгор.
— Нима? Разбирам, че за вас, тукашните жители, моите твърдения са провокиращи и дори обидни, защото сте емоционално свързани с вашата история. Но се опитвам да кажа, че на морала неправилно се гледа като на най-мощния двигател на човешките действия, а лоялността към стадото се подценява. Усетим ли, че групата е заплашена, нагаждаме принципите си към нашите цели. Кървавите семейни разпри и геноцидът в световната история не са дело на чудовища, а на хора като нас, убедени, че постъпките им са етично издържани. Най-напред сме лоялни към нашите себеподобни, едва после — към изменчивия морал, прекрояван удобно, за да обслужва интересите на групата. Братът на моя прадядо е участвал в Кубинската революция. И до ден-днешен съществуват две диаметрално противоположни, но еднакво убедителни от гледна точка на нравствена обосновка мнения за личността на Фидел Кастро. Там всеки прави оценка не според политическите си пристрастия към дясното или лявото, а дали и доколко Кастро е повлиял върху съдбата на близките му роднини, дали те са станали част от режима в Хавана, или са избягали в Маями. Всички други съображения са второстепенни.
Някой ме дръпна за ръкава на якето. Обърнах се.
Грете.
— Може ли да разменим две думи? — прошепна тя.
— Здрасти, Грете. Тъкмо обсъждаме…
— Тайни полови съвкупления — прекъсна ме тя. — Чух.
Произнесе го някак особено и това ме подтикна да я погледна по-внимателно. Думите ѝ отекнаха в мен и разбудиха отдавна дремещо в съзнанието ми подозрение.
— Само за малко — съгласих се.
Тръгнахме към барплота. Усещах погледите на Стенли и Шанън в гърба си.
— Искам да предадеш нещо на съпругата на Карл — подхвана Грете, след като се отдалечихме на безопасно разстояние.
— Защо?
Попитах „защо“, а не „какво“. Аз вече знаех „какво“. Но сега го прочетох в мътните ѝ очи.
— Защото на теб ще ти повярва.
— Как така ще повярва на преразказани от мен чужди думи?
— Няма да са чужди. Ще ѝ го кажеш от първо лице.
— Някаква причина да го правя?
— Има причина, Рой. Ти и аз искаме едно и също.
— И какво именно?
— Тя и Карл да се разделят.
Не се шокирах. Дори не се изненадах. Чувствах се хипнотизиран.
— Стига преструвки, Рой. Карл и тази южнячка не са един за друг. И двамата го знаем. Даже ще им направим услуга. Ще ѝ спестим мъките, докато сама разбере, горкичката.
Опитах да си навлажня устните. Идеше ми да се обърна и да се махна, но бях загубил способност да се движа.
— Какво да разбере?
— Че Карл се чука с Мари.