Кралството

— А това какво е? — Тя посочи регистрационната табела, която бях заковал на стената над скромния кухненски плот.

Проверих в моя справочник за автомобилни табели — „Vehicle Registration Plates Around The World“ — и прочетох, че с буквата J е означена енория Сейнт Джон. След тази буква следваха само четири числа. Нито знаме, нито какъвто и да било друг знак за националността. Навярно защото Барбадос е остров и вероятността регистрираните там автомобили да прекосят сухопътна граница е минимална. Потърсих redlegs в Гугъл и открих, че са най-много в енорията Сейнт Джон.

— Автомобилна табела от Джохор — излъгах. Най-сетне се стоплих. И успях да се отпусна. — Бивш султанат в Малайзия.

— Мама му стара — изрече Юлие със страхопочитание в гласа. Не разбрах от какво е впечатлена: от табелата, от султана или от мен. Седеше толкова близо, че ръката ѝ докосваше моята. Юлие обърна глава към мен. Явно чакаше и аз да направя същото. Започнах да обмислям варианти за отстъпление. Тя запрати телефона в долния край на леглото и обви ръце около мен. Притисна лице към ямката на врата ми.

— Не може ли да полегнем малко?

— Добре знаеш, че не може, Юлие.

Не се отдръпнах, но и не отвърнах на прегръдката. Тя вдигна лице към моето.

— Миришеш на алкохол, Рой. Пил ли си?

— Малко. Ти също, доколкото усещам.

— Значи и двамата имаме извинение — засмя се тя.

Мълчах.

Тя ме бутна да легна. Възседна ме, притисна пети към хълбоците ми, сякаш пришпорваше жребец. Можех да я отместя с лекота. Не го направих.

— Падна ли ми — тихо каза тя.

Продължавах да мълча. Усещах обаче как пак се втвърдявам. Знаех, че и тя го усеща. Започна да се движи полека. Не я спрях, само я гледах. Погледът ѝ се премрежи, тя задиша по-тежко. Затворих очи и си представих другата. Ръцете на Юлие притиснаха китките ми към матрака, аромат на дъвка лъхна лицето ми.

Отхвърлих я от себе си. Станах.

— Какво? — извика тя след мен, докато вървях към кухненския плот.

Напълних си чаша вода от чешмата, изгълтах я, налях си втора.

— Трябва да си вървиш, Юлие.

— Но ти искаш да го направим! — възпротиви се тя.

— Да. Точно затова трябва да си вървиш.

— Няма нужда никой да узнава нищо. Момчетата си мислят, че съм се прибрала вкъщи, а нашите вкъщи — че ще остана да нощувам при Алекс.

— Не мога, Юлие.

— Защо?

— На седемнайсет си…

— На осемнайсет! След два дни навършвам осемнайсет.

— … аз съм ти шеф…

— Мога да напусна още утре!

— … и… — млъкнах.

— И? — извика тя. — И?

— И съм влюбен. Но не в теб.

В последвалото мълчание се вслушах в отмиращото ехо от думите ми. Защото ги бях казал на себе си. Изрекох ги на глас, за да проверя правдиво ли звучат. Да. Изреченото от мен беше самата истина.

— В кого? — изхлипа Юлие. — В доктора ли?

— Моля?

— В доктор Спин ли?

Дори не успях да ѝ отговоря. Застинах с чашата в ръка. Юлие скочи от леглото и си облече якето.

— Знаех си! — изсъска тя, докато се промушваше покрай мен на път към вратата.

Тръгнах след нея. Застанах на прага и проследих с очи как тя прекоси площадката отпред, ядно набивайки крак, все едно се опитва да пробие асфалта. Заключих вратата и се върнах в леглото. Пъхнах слушалките в ушите си и си пуснах музика. „Crying Eyes“ на Джей Джей Кейл.

25

На следващата сутрин пред бензиностанцията спря порше „Кайен“. Слязоха двама мъже и жена. Единият мъж се зае да налива бензин, а другите двама излязоха да се поразтъпчат. Жената, блондинка, беше облечена семпло по норвежки, но въпреки това не ми приличаше на стопанка на вила в района. Мъжът, който ѝ правеше компания, носеше изгладено вълнено палто с шал и комично големи слънчеви очила — атрибут предимно на жени, желаещи да демонстрират ексцентричност. Жестикулираше оживено и обясняваше нещо на събеседницата си, макар че — бях готов да се обзаложа — надали кракът му някога бе стъпвал в този край. Можех да се хвана на бас и че не е норвежец.

Цареше затишие, скучаех, а понякога отбилите се тук пътници разказваха интересни истории. Затова излязох при тях, измих предното стъкло на поршето и ги попитах накъде са тръгнали.

— Към Западна Норвегия — отговори жената.

— Определено няма как да объркате пътя — пошегувах се.

Жената се засмя и преведе репликата ми на английски. Мъжът със слънчевите очила също се засмя.

— Издирваме подходящ снимачен терен за новия ми филм — поясни той. — Това място изглежда интригуващо.

— Режисьор ли сте?

— Режисьор и актьор. — Той си свали очилата. Появиха се впечатляващо сини очи и поддържано лице. Личеше, че очаква реакция от моя страна.

— Това е Денис Куори — подсказа ми дискретно спътницата му.

— Рой Калвин Опгор. — Усмихнах се, подсуших стъклото и отидох да почистя около бензиновите колонки — така и така бях хванал парцала.

Е, този път останах излъган, но наистина се случваше да завържа интересен разговор.