Кралството

Посегнах да отворя вратата. Шанън леко сложи длан на гърдите ми. От докосването едновременно ме обляха и горещи вълни, и ме побиха ледени тръпки.

— Карл не ми е разказал всичко, нали?

— Всичко за кое?

— За вас двамата.

— Невъзможно е да разкажеш всичко за някого.

Излязох от детската стая.

Карл ме чакаше в коридора. Прегърна ме емоционално, топло и безмълвно.

Излязох и от къщата.

Метнах на задната седалка в колата сака и синята пазарска чанта, качих се, ударих чело във волана, завъртях ключа в контакта и подкарах към Козия завой. И за миг през ума ми се стрелна мисъл. Окончателно решение. И камара от потрошени автомобили и трупове, която продължава да расте.

Три дни по-късно гледах домакински мач на футболния отбор от Ус. Почти съжалявах, задето изобщо бях завъртял волана преди Козия завой. Валеше проливен дъжд, беше пет градуса, а нашите падаха с нула на три. Последното не ме вълнуваше. Футболът не ме интересува. Току-що обаче бях проумял, че от другия мач — срещу Улсен и миналото; мача, който смятах за спечелен — е минало едва първото полувреме.

23

Карл мина да ме вземе с кадилака.

— Благодаря, че се съгласи да дойдеш с мен — каза, докато обикаляше из автосервиза.

— Срещу кого ще играем? — поинтересувах се, докато си обувах гумените ботуши.

— Не помня. — Карл спря пред струга. — Но непременно трябвало да спечелим мача, иначе сме щели да изпаднем.

— В коя дивизия?

— Защо си мислиш, че знам за футбола повече от теб?

Карл прокара длан по инструментите, закачени на стената — онези, които Вилумсен не беше взел.

— Мамка му, сънувам това място в кошмарите си. — Навярно си спомняше, че някои от тези инструменти ми послужиха при разчленяването на тялото. — Онази вечер. Повърнах, нали?

— Малко.

Той се позасмя. Спомням си едно знаменито изречение на чичо Бернард: „Времето разкрасява всички спомени.“

Карл свали от рафта пластмасова бутилка.

— Още ли използваш този препарат?

— „Фриц“ ли? Да. Но вече е забранено да го произвеждат в толкова висока концентрация. Регламент на ЕС. Е, готов съм.

— Да тръгваме тогава.

Карл се усмихна и хванал козирката на шапката си, я размаха.

— „Нашите от Ус — напред! Мачкай и гази наред! Всичко живо — на омлет!“

Помнех лозунга, но останалата част от публиката на отбора, тоест около сто и петдесетина зъзнещи зрители, явно го бяха забравили. Или пък не виждаха смисъл да скандират, щом още на десетата минута изоставахме с два гола.

— Припомни ми какво правим тук — помолих Карл.

Седяхме на най-долния ред на дървената трибуна, разположена в средата на западната страна на стадиона. „Съоръжението“ с размери седем на два метра и половина беше построено със спонсорството на „Спестовна банка Ус“ — факт, обявен върху плакатите. Въпросът с настилката бе по-заплетен. Всички знаеха, че тревната настилка е изкуствена — положена е върху игрището, доскоро покрито със сгурия. Вилумсен твърдеше, че е купил „тревата“ втора ръка от източнонорвежки футболен гранд, но всъщност тя представляваше стара настилка от зората на изкуствената трева, когато футболистите завършваха мачовете с ожулени колене, изкълчени глезени и скъсани кръстни връзки. Вилумсен се бе сдобил с настилката безплатно срещу ангажимента да я отстрани, та ръководството на източнонорвежкия клуб да положи по-модерна и безопасна за здравето на футболистите настилка.

Трибуната осигуряваше по-добра видимост към терена, но служеше най-вече като заслон от западния вятър и като неофициална ВИП ложа за спомоществователите на клуба, тоест най-богатите в селото, които окупираха най-горния от седемте реда. Там седяха общинският управител Вос Гилберт, по съвместителство ръководител на спортно-техническата дейност в клуба, шефът на банката в Ус, чието фирмено лого беше отпечатано върху гърдите на сините екипи на футболистите, и Вилум Вилумсен, успял да сбута надписа „Автомобили втора ръка и скрап «Вилумсен»“ върху гърба на тениските, точно над номера.

— Тук сме, за да подкрепим селския клуб — каза Карл.

— Ами тогава започвай да скандираш нещо окуражително — подканих го. — Защото ни разказват играта.

— Днес само ще покажем загриженост — уточни Карл. — Така, когато подкрепим финансово отбора догодина, всички ще знаят, че парите идват от двама истински фенове, поддържали отбора и в добри, и в лоши времена.

Изсумтях.

— От две години не съм гледал техен мач, а ти не си стъпвал на стадиона от десет.

— Но ще присъстваме и на последните три домакински мача за този сезон.

— Въпреки че най-вероятно ще изпаднат?

— Именно защото ще изпаднат. Няма да ги изоставим в тежък период. Такива неща се забелязват. А когато им станем спонсори, хората ще забравят всички мачове, които сме пропуснали. Между другото, вече не говорим за отбора в трето лице. Не „те“, а „ние“. Клубът и Опгорци са едно.

— Защо?

— Защото хотелът се нуждае от цялата благосклонност, която можем да осигурим. Трябва да си изградим имидж на филантропи. Следващата година клубът ще купи ново попълнение от Нигерия. На мястото на надписа „Спестовна банка «Ус»“ ще стои „Високопланински спа хотел «Ус»“.

— За професионален футболист ли говориш?