Кралството

Повторното спускане привидно беше по-бавно, но всъщност стана по-бързо. По-бързо, защото помнехме хватките от първия път при някои практически затруднения. А ми се струваше по-бавно, защото предвид обстоятелствата се налагаше изключителна експедитивност — не знаехме кога ще пристигнат Курт и алпинисткият екип. В крайна сметка имах чувството, че съм попаднал в кошмар: някой ме преследва и се стремя да бягам колкото ме държат краката, а сякаш газя във вода. Шанън зае позиция в долния край на Козия завой, за да вижда какви автомобили отбиват от главния път.

С Карл използвахме въжето от миналия път и така той знаеше докъде точно да даде назад с волвото, за да е сигурен, че съм слязъл в Хюкен.

Най-сетне се приземих с лице към каменистата стена, отвързах се от въжето и бавно се обърнах. Седемнайсет години. Времето тук, долу, не беше помръднало. От южната страна скалната стена беше по-ниска, но частично надвиснала над пропастта и представляваше заслон от дъжда, а дъждовната вода, стичаща се по по-високата, отвесна стена откъм Козия завой, се оттичаше между камъните. Най-вероятно именно поради тази причина по потрошения кадилак имаше изненадващо малко ръжда, а гумите, макар и леко прогнили, си бяха почти цели-целенички. В татковия кадилак не се бяха настанили животни. Тапицерията на седалките и вътрешната облицовка на вратите изглеждаха непокътнати.

Погледнах си часовника. Десет и половина. Мамка му. Замижах и се напънах да си спомня къде преди седемнайсет години чух онзи трясък от паднал на земята предмет. Уви, беше прекалено отдавна. При положение че върху калъфа с телефона не са действали други сили, освен земното притегляне, би следвало телефонът да е паднал вертикално надолу по права линия от трупа. Вертикално надолу. Същата мисъл като онзи път, когато придържах издигащото се тяло на Улсен. Законът за свободното падане — простичък физичен закон, според който предмети без действаща върху тях хоризонтална сила падат по права линия надолу. Навремето изтласках тази мисъл от ума си. Нищо не ми пречеше да я изтласкам и сега. Извадих си джобния фенер и започнах да търся между каменните блокове до скалната стена, по която и миналия път, и сега се бях спуснал с въжето. Повторихме съвсем същата процедура както преди седемнайсет години и знаех, че телефонът е паднал някъде там. Но между камъните имаше стотици пролуки, където толкова малък предмет да се плъзне и да се изгуби. А не беше изключено, разбира се, телефонът да е рикоширал от някой камък и да се е озовал доста по-далеч от периметъра, който претърсвах. За късмет беше в кожен калъф и отпадаше вероятността парчета от счупения апарат да са се разпръснали околовръст. Дотук добре — стига, естествено, да намерех пустата джаджа.

Най-важното беше да действам методично, да не се поддавам на внезапни интуитивни пориви, да не се щурам като закланите от татко кокошки, които мама гонеше из двора. Мислено очертах квадрат, където съгласно логиката следваше да се намира телефонът, и започнах от горния ляв ъгъл. Коленичил, оглеждах, повдигах не твърде големите камъни, осветявах кухините между по-едрите късове. А там, където не можех да надникна или да опипам с ръка, използвах смартфона и селфи стика на Карл.

Включвах камерата на телефона и снимах, а после преглеждах записа.

След петнайсет минути стигнах до центъра на въображаемия квадрат. Тъкмо пъхнах телефона между два каменни блока с големината на хладилник, когато чух от горе гласа на Карл:

— Рой…

И без да изчакам продължението, знаех какво следва.

— Шанън ги вижда! Идват!

— Къде са? — провикнах се.

— Поемат нагоре по баира!

Разполагахме с максимум три минути. Издърпах телефона и пуснах последния заснет видеоклип. Подскочих от уплаха при вида на две очи в тъмното. Проклета мишка. Обърна дупе към светлината, опашката проблесна. После мишката изчезна. И в този миг го видях. В черния кожен калъф зееха прогризани дупки. Това несъмнено беше телефонът на стария Улсен.

Легнах по корем и промуших ръка под камъните, но не успях да го достигна. Пръстите ми задращиха по гранит, а над него — въздух. По дяволите! Щом аз го намерих, значи и те щяха. Трябваше да отместя проклетия камък. Опрях гръб о него, свих колене, запънах ходила о скалната стена и натиснах с плещи камъка. Той не помръдна.

— Минават Японския завой! — провикна се Карл.

Опитах пак. Усетих как по челото ми избива пот. От напрежение мускулите и сухожилията ми се издуха до пръсване. Камъкът поддаде ли леко, или само така ми се стори? Натиснах отново и усетих как нещо се раздвижва. Нещо в гърба ми. Изкрещях от болка. Мамицата му! Рухнах на земята. Бях ли в състояние да се движа? Да, по дяволите, просто болеше адски.

— Сега са…

— Когато кажа „газ“, дай два метра напред!

Придърпах въжето. Дължината стигаше само колкото да го увия веднъж около камъка. Направих моряшки възел. Застанах зад камъка в готовност да го бутам, ако волвото не успее да го повдигне.

— Газ!