Кралството

— Ще бия шута на фирмата главен изпълнител и директно ще се договарям с подизпълнителите. Ще ми се отвори повече работа, ще трябва да се занимавам с дърводелци, зидари, електротехници и какви ли още не, и да ги надзиравам дали си вършат добре работата. Но ще излезе много по-евтино, отколкото да плащам десет или двайсет процента комисионна на главния изпълнител само задето е наел фирма да монтира електрическата инсталация.

— Но не затова си бил навън вчера?

— Аз… — поклати глава Карл.

Млъкна, защото задната врата се отвори и Шанън се качи.

— Подготвят се за спускане в Хюкен — докладва тя. — Сигурно ще отнеме време. За какво си говорите?

— Рой ме пита къде съм бил вчера. Тъкмо му разправях, че ходих до рибарската колиба на Улсен. Спуснах се до хангара. Опитах се да си представя какво е преживял Рой онази вечер. — Карл си пое дъх. — Ти инсценира самоубийство и замалко не се удави, Рой. И всичко това, за да ме спасиш. Никога ли не ти омръзва?

— Кое?

— Да ми оправяш бакиите.

— Не по твоя вина Улсен е паднал в Хюкен.

Карл ме погледна. Питам се отгатна ли за какво си мисля. Свободно падащите тела се устремяват вертикално надолу. Сигмюн Улсен се беше приземил върху задницата на колата, с пет метра отклонение от стената. Така или иначе, Карл си пое дълбоко дъх и подхвана:

— Рой, по този въпрос трябва да знаеш…

— Знам каквото ми е нужно — прекъснах го. — И то е, че съм твоят по-голям брат.

Уж усмихнат, Карл кимна дълбоко покъртен.

— Толкова ли е просто, Рой?

— Да — потвърдих. — Общо взето е точно толкова просто.

22

След четири часа усилен труд Улсен и компания най-сетне приключиха в Хюкен. По това време ние седяхме в кухнята и пиехме кафе. Извадих бинокъла и фокусирах лицата. Беше три часът следобед. Открехнах прозореца, за да чуваме какво вика Курт Улсен. Устата му, този път без неизменната цигара, оформяше думи, които бе невъзможно да не бъдат разбрани, а червеният цвят на лицето му вече не се дължеше само на прекомерното ултравиолетово облъчване. Езикът на тялото на Ерик изразяваше по-скоро безразличие и в не по-малка степен желание да се махне оттам. Вероятно Нерел се досещаше за подозренията на Улсен. Двамата им помощници имаха леко объркан вид. Явно не бяха наясно с целта на операцията, защото Улсен знаеше отлично с каква скорост се разпространяват клюките в селото и им беше казал само най-необходимото, за да си свършат работата.

Накрая Ерик съблече чудатия сапьорски костюм и се качи заедно с двамата помощници в ланд роувъра на Курт. Самият Курт застана с лице към нашата къща. На рационално ниво си давах сметка, че не е възможно да ни види, защото слънчевата светлина огряваше прозореца, но нищо чудно лещата на бинокъла да беше проблеснала. Или евентуално бе забелязал пресните следи от буксуващи гуми и влачено през чакъла въже. А най-вероятно ме тресеше параноя. Така или иначе, той плю върху земята, качи се и потегли.

* * *

Обикалях от стая в стая и си събирах нещата. Или поне вещи от първа необходимост. Не заминавах надалеч и нищо не налагаше да се престаравам с багажа, но аз се престарах. Натрупах страшно голяма камара, сякаш никога нямаше да се върна.

Влязох в детската стая и започнах да тъпча завивката и възглавницата в голяма синя пазарска чанта от ИКЕА. Изненадващо чух зад гърба ми гласа на Шанън.

— Толкова просто ли е наистина?

— Кое? Да се преместиш ли? — попитах, без да се обръщам.

— Той е по-малкият ти брат. Затова ли винаги му помагаш?

— А защо иначе да му помагам?

Тя влезе и затвори вратата зад себе си. Облегна се със скръстени ръце на стената.

— Във втори клас блъснах моя приятелка и тя си удари главата в асфалта. Непосредствено след инцидента сложи очила. Преди това не се беше оплаквала от проблеми със зрението и аз си втълпих, че вината е моя. Тайно се надявах и тя да ме бутне, та и аз да си ударя главата. В пети клас тя още си нямаше гадже и твърдеше, че било заради очилата. Мълчаливо се нагърбих с вината и за любовните ѝ неуспехи и прекарвах с нея повече време, отколкото ми беше приятно. Открай време ученето не ѝ вървеше, но в шести клас я оставиха да повтаря. Убедена, че причината е онази травма на главата, и аз повторих шести клас.

— Какво си направила?! — спрях да подреждам багажа.

— Бягах от часовете, не си пишех домашните, а на контролните нарочно отговарях грешно дори на най-елементарните въпроси.

Отворих гардероба и започнах да пъхам в сак сгънати тениски, чорапи и боксерки.

— Тази твоя приятелка оправи ли се в живота? — поинтересувах се.

— Да. Махна очилата. Един ден я спипах с гаджето ми. Извини се и ми пожела един ден да имам случай и аз да ѝ разбия сърцето, както тя разби моето.

Усмихнах се и пъхнах в сака регистрационната табела от Барбадос.

— И каква е поуката?

— Понякога чувството за вина е напълно излишно и не носи полза нито на гузния, нито на пострадалия.

— Да не намекваш, че се чувствам виновен за нещо?

Тя наклони глава.

— А чувстваш ли се виновен?

— За какво, например?

— Не знам.

— Нито пък аз. — Дръпнах ципа на сака.