Кралството

Чух как двигателят горе изръмжа. Внезапно над мен се посипа градушка от дребни камъчета. Едно ме цапардоса право по физиономията. Усетих обаче как камъкът се повдига и се хвърлих върху него като американски полузащитник. Камъкът се олюляваше, а изпод буксуващите гуми на волвото горе се сипеше дъжд от чакъл. Най-после скалният къс се катурна. От земята под него изригна неприятен дъх на влага. Плъпнаха гадинки. Разбягаха се от светлината на фенера. Коленичих и извадих телефона. В същия миг се чу трясък. Погледнах нагоре и видях как към мен стремглаво лети грамаден скален къс с висящо от него въже. Отскочих назад. Тупнах по задник, разтреперан и задъхан. Взирах се в камъка, който се приземи на предишното си място. Сякаш се бях измъкнал на косъм от рухнал бор.

Волвото спря. Явно Карл усети, че съпротивлението е изчезнало. Чух друг двигател — бръмчене на ланд роувър, който преодолява стръмен склон. Понеже акустиката в местността е добра, най-вероятно от нас ги деляха още два-три завоя, но краят на скъсаното въже висеше на седем-осем метра от мен.

— Дай назад! — извиках.

Отвързах въжето около каменния къс, навих го и го напъхах в джоба на якето си при стария мобилен телефон на Улсен.

Краят на въжето се спусна, но до него оставаха още близо три метра. Стана ми ясно, че задните гуми на волвото са опрели ръба на пропастта и повече няма накъде. Със здравата си лява ръка се залових за един камък, за да се изкатеря. Усетих обаче как камъкът се разклати. Мислех си, че съм излъгал ленсмана и Нерел как непрекъснато чуваме свличащи се камъни, а то се оказа самата истина! Но нямах избор. Опрях дясната си ръка о скалата. За късмет болките в гърба бяха толкова силни, че не усещах колко ме боли навехнатият среден пръст. Стъпих върху скалния къс, залових се за по-горна издатина и започнах да се катеря. Гънех се като гъсеница. Накрая се протегнах и улових с дясната ръка края на въжето. Ами сега? Лявата ръка ми трябваше, за да се държа за скалата, а с една ръка нямаше как да завържа възел.

— Рой! — разнесе се гласът на Шанън. — Приближават последния завой!

— Дай газ! — извиках и стиснах въжето половин метър по-нагоре, като същевременно го усуках един път и половина около китката си. — Газ до дупка!

Чух как горе препратиха съобщението ми. В мига, когато усетих как въжето ме дръпва нагоре, го хванах и с лявата си ръка, стегнах коремните си мускули, свих крака и опрях ходила о отвесната скална стена. После се устремих шеметно право към небето. Накарах Карл да настъпи газта не защото Улсен и компания приближаваха, а защото човек е в състояние да издържи да виси от въже само ограничен брой секунди. Понякога си въобразявам, че през онзи ден съм поставил своеобразен световен рекорд по вертикален стометров спринт. И подобно на световните рекордьори спринтьори не си поех дъх нито веднъж. Мислех само за растящата под мен бездна, за смъртта, която с всяка секунда, с всеки изминат метър ме грозеше все повече. Изскочих над ръба на Хюкен. Не пуснах въжето, а се оставих да ме влачи няколко метра през чакъла, докато се почувствах сигурен, че е безопасно да се пусна. Шанън ме изправи на крака, притичахме до колата и скочихме вътре.

— Карай към хамбара и спри отзад! — извиках на Карл.

Свърнахме по разкаляната пръст и зърнах как ланд роувърът на Улсен се задава иззад Козия завой. Помолих се да не е видял нито нас, нито въжето, което лъкатушеше зад волвото като анаконда през тревата.

Останах да си взема дъха на предната седалка, а Карл слезе, издърпа въжето и го нави. Шанън изтича до ъгъла на хамбара и надникна към Козия завой.

— Спряха — докладва тя. — Довели са… как е beekeeper на норвежки?

— Пчелар — преведе Карл. — Навярно се опасяват, че долу има пчели.

Разсмях се. При всяко разтрисане имах чувството, че някой забива ножове в гърба ми.

— Карл — подхванах тихо, — защо каза, че снощи си бил при Вилумсен?

— Моля?

— Вилумсен живее „вътре“. А нали си срещнал Ерик и жена му. Тяхната къща е „вън“.

Карл помълча.

— Ти как мислиш? — попита накрая.

— Искаш да налучквам ли? А ти евентуално да потвърдиш предположението ми, вместо да ми кажеш истината?

— Добре, де. — Карл провери в огледалото дали Шанън продължава да шпионира Улсен и компания от ъгъла на хамбара. — Трябваше да ти кажа, че имах нужда да се поразходя с колата, за да помисля на спокойствие. Вчера фирмата изпълнител неочаквано повиши цената с петнайсет процента.

— Ами?

— Дойдоха тук на оглед и решиха да отложат началото на строителните работи. Не сме били предоставили достатъчно подробна информация за геоложките особености на терена и на почвата, за податливостта му към свлачища и неблагоприятни атмосферни влияния.

— Как реагира банката?

— Още не знаят. Обявих пред съдружниците, че целият проект ще струва 400 милиона, и едва ги спечелих за каузата. Сега как да им представя преизчислена сметка с 60 милиона отгоре, и то още преди да сме започнали?

— Какво ще правиш?