Кралството

— Какво имаш предвид? — усмихна се вяло тя. — Че се е случвало да психясаш?

— Разчленявал съм хора и съм застрелвал беззащитни кучета.

— Да, бе — и си хвърлил спасителен пояс на съпругата си, докато се е давела, защото е била пияна, след като се е натряскала с шампанско — разсмя се Юлие. — Защо моите връстници не са забавни колкото теб?

— За да станеш забавен, се иска време — отвърнах. — Време и къртовски труд.

Вечерта се прибрах и заварих Шанън в притъмнялата зимна градина. Беше облякла старо шушляково яке на Карл, на главата си носеше моя шапка, а краката си бе увила във вълнено одеяло.

— Студено е, но пък е толкова красиво точно след залез-слънце. В Барбадос слънцето залязва много бързо. И се стъмва за секунди. В Торонто пък е толкова равно и има толкова много високи сгради, че слънцето се губи зад тях. А тук наблюдаваш цялото явление на забавен кадастър.

— Каданс — поправих я.

— На забавен каданс. Светлината се мени непрекъснато. Светлината в езерото, светлината в планината, светлината зад планината. Сякаш невидим фотограф е полудял, докато е нагласял осветлението. Обожавам норвежката природа. — И добави с иронично преувеличено вживяване: — Дивата, гола норвежка природа.

Седнах до нея с чаша кафе.

— Къде е Карл?

— Отиде да си поговори с някакъв човек, много важен за проекта. Търговец на коли втора ръка.

— Вилумсен. Иначе?

— Какво?

— Да се е случило нещо?

— Какво, например?

През пролука в облачната пелена луната подаде бледия си лик. Сякаш актьор надникна крадешком иззад кулисите преди началото на представлението, за да огледа публиката. Светлината озари лицето на Шанън и аз видях, че в момента тя се чувства точно така: актриса, обзета от сценична треска, миг преди да се яви пред зрителите.

— Издържа само до осем часа. — Тя извади ръката си изпод одеялото и ми подаде телефона си. — Казах му, че го харесвам, че тук скучая, и го моля да ми изпрати снимки. Попита ме какви. На норвежка природа, отговорих. Искам да гледам дива, гола норвежка природа. Най-добре с избуяла растителност.

— И той ти изпрати това? — Гледах изкусното селфи на Ерик Нерел. Dickpic ми се струваше твърде слабо казано. Той лежеше пред камина, върху подобие на кожа от северен елен. Беше се намазал с нещо и стегнатите му мускули лъщяха матово. А в центъра на композицията: безупречна ерекция.

Вярно, лицето му не влизаше в кадър, но на снимката имаше достатъчно материал, разпознаваем от една бременна съпруга.

— Сигурно ще се оправдае, че ме е разбрал погрешно — сви рамене Шанън. — Но аз смятам това за изключително обидно. Предполагам, и тъстът му ще е на моето мнение.

— Тъстът? — озадачих се. — Не съпругата?

— Размишлявах по въпроса. Ерик го бива в приказките и според мен ще намери начин да замаже положението пред бременната си съпруга. Ще си посипе главата с пепел, ще я умолява да му прости и дъра-бъра. Но виж, тъстът…

— Божичко, колко си подла — засмях се аз.

— Не — сериозно отрече тя. — Предана съм. Обичам близките си и правя необходимото, за да ги защитя. Дори ако това изисква да си служа с подлост.

Кимнах. Нещо ми подсказваше, че това не ѝ е за пръв път. Понечих да кажа нещо, но чух великолепния звук от осемцилиндров американски двигател. Иззад Козия завой се появиха светли конуси от автомобилни фарове, после видях и кадилака. Карл паркира и слезе. Застана до колата и вдигна телефона до ухото си. Тръгна към къщата, говорейки тихо. Облегнах се назад на стола, включих осветлението. Карл ни видя и се сепна. Сякаш ние го бяхме хванали в крачка. А всъщност той ме спипа да интимнича в тъмното с Шанън. Угасих лампата, за да покажа, че все пак предпочитаме сумрака. И в същия момент у мен назря решение. Най-правилното решение.

— Ще се пренеса в сервиза — съобщих тихо.

— Какво? — изненада се Шанън. — И защо?

— За да разполагате с повече пространство.

— Повече пространство? Че колко повече пространство да искаме? Цяла къща и необятна планина на разположение на трима души. Не може ли да останеш, Рой? Заради мен?

Опитах се да различа изражението ѝ в тъмното. Искрено ли настояваше, или от добро възпитание? Луната обаче пак се бе скрила. Шанън не каза нищо повече.

Карл отвори вратата и влезе при нас.

— Изтече срокът желаещите да се включат в нашето събирателно дружество. — С отворена бира в ръка той се отпусна в един от плетените столове. — Общо сме 420 съдружници, на практика всички с недвижимо имущество в селото. От банката са готови с документите. Говорих с фирмата изпълнител. По принцип могат да докарат изкопните машини още утре след общото събрание.

— И къде ще копаят тези машини? — попитах. — Най-напред ще трябва да се извършат взривни работи.

— Е, да де. Казах го образно. Представям си как багерите, като същински танкове, нахлуват и превземат този планински връх.

— Вземи пример от американците — посъветвах го аз. — Първо да бомбардираш — обърнах му внимание. — Да изтребиш всичко живо. И едва след това да превземаш.