Кралството

Шанън и Ерик се бяха наклонили един към друг до бара и ги виждахме в профил. Шанън се смееше, усмихваше се, а Ерик очевидно се къпеше в същата топла вана, в която допреди малко се намирах аз. И навярно защото Грете ми пусна фитила с думата „красавица“, както Шанън бе успяла да ми набие в ума, че онзи небостъргач е шедьовър, сега аз видях, че Шанън Алейн Опгор не е просто хубава, а красива. Засмукваше светлината и същевременно я отразяваше по своеобразен начин. По дяволите, не можех да откъсна очи от нея. Докато не чух гласа на Грете:

— Опа…

Обърнах се към нея. Вече гледаше не Шанън, а мен.

— Какво?

— Нищо — отвърна тя с ехидна коварна усмивчица на тънките безцветни устни. — Къде е Карл?

— На строителния обект, предполагам.

Грете поклати отрицателно глава. Опитах се да не гадая откъде би могла да знае.

— Ако не е там, нямам представа къде е. Сигурно разговаря със съдружниците.

— Това е малко по-вярно. — Грете, изглежда, се колебаеше дали да продължи.

— Не знаех, че идваш в „Свободно падане“ — подхвърлих, за да сменя темата.

Тя вдигна фиш за залози. Явно на влизане го беше взела от масата под телевизора.

— За баща ми — поясни. — Макар че той възнамерява да вложи в хотела, вместо да залага на коне. Според него принципът бил еднакъв. Минимално вложение с възможност за голяма печалба. Правилно ли е разбрал?

— Никаква първоначална вноска — поправих я. — Възможност за известна печалба — да. Но и риск от висока сметка. Нека баща ти най-напред провери дали най-лошият сценарий му е по джоба.

— А какъв е най-лошият сценарий?

— Проектът да отиде по дяволите.

— Ау, вярно ли? — Тя прибра фишовете в чантата си. — Според мен Карл представи идеята по-успешно от теб, Рой. — Усмихна се. — Но той открай време си е изкусител от класа. Поздрави го от мен. И наглеждай кукличката му Барби. Така като гледам, не пада по-долу от него.

Обърнах се и погледнах Шанън и Ерик. Бяха си извадили телефоните и цъкаха. Обърнах се към Грете, но тя вече крачеше към изхода.

Зачетох се в текста върху екрана на лаптопа. Проклятие. Съвсем ли бях откачил? Чух стържене на стол до мен и побързах да затворя документа, кликвайки върху „не“ на въпроса на програмата да запази ли файла.

— Готов ли си? — попита Шанън.

— Да. — Хлопнах капака на лаптопа и се надигнах. — Е? — попитах, вече във волвото.

— Очаквам да се случи още тази вечер — отвърна тя.

Закарах Шанън до къщи и отидох в бензиностанцията да сменя Маркус. Беше ме помолил тази вечер да го пусна по-рано.

— Нещо ново? — попитах Юлие.

— Нищо. — Тя наду балонче с дъвката си. — Алекс ми е сърдит. Само съм го разигравала, без да му пускам. А, Наталие щяла да се мести.

— Къде?

— В Нотуден. Много добре я разбирам. Тук не се случва нищо.

— Абсолютно нищо — съгласих се и извадих ключ от чекмедже под касата. — Ще ида да нагледам сервиза, става ли?

Оставих портата за гаража заключена и влязох през офиса. По спарения въздух ми стана ясно колко отдавна не бях идвал. Тук вкарвахме коли за смяна на гуми, когато навън беше прекалено студено, но след като преустанових монтьорската дейност, ремонтният канал не беше влизал в употреба. Когато останах сам в Ус — нали преди години Карл замина за Щатите — в задната част на сервиза си обзаведох кът: легло, телевизор и кухненски бокс. Там живеех през най-мразовитите зимни месеци, за да избегна засипания с преспи път до „Опгор“, а и ми се струваше безсмислено да отоплявам цяла къща за няколкото часа дневно, прекарани у дома. Затворих вратите към автомивката и пуснах душа. Никога не съм бил по-чист. Върнах се в сервиза и проверих матрака. Беше сух. Готварският котлон работеше. Дори телевизорът се включи, макар и след първоначално колебание.

Стоях в помещението, където отрязахме краката, ръцете и главата на стария Улсен. Аз ги отрязах. Карл не понесе гледката. Не съм му го натяквал. Реакцията му беше нормална. Тракторът стоя навън два дни с високо вдигнато гребло. После го вкарах в автомивката и изпразних греблото на пода. Съдържанието му се оттече безпроблемно през решетката на канала. Измих греблото и край.

Какво е чувството да стоя в същото помещение ли? Витаят ли призраци? Оттогава минаха шестнайсет години. И сега, и тогава, през онзи следобед и онази нощ, не изпитах кой знае какво. Нямаше място за силни емоции. А колкото до призраците, те витаеха из Хюкен, не в автосервиза.

— Рой — обърна се към мен Юлие, след като се върнах. Разтегляше гласните и от нейните уста името ми прозвуча страшно дълго. — Има ли някакво място по света, където мечтаеш да отидеш? — Тя разлисти списание за пътешествия и ми показа плаж, където млада двойка се приличаше на слънце по оскъдни бански.

— Например, Нотуден — отговорих.

Тя ми се изплези.

— Коя е най-далечната дестинация, която си посетил?

— Никъде не съм ходил.

— Хайде де!

— Бил съм на юг. И на север. Но никога в чужбина.

— Да бе! — Наклони глава, огледа ме и додаде, вече не толкова сигурна: — Че кой не е ходил в чужбина?

— Пътешествал съм на далечни места, но само тук. — Внимателно докоснах челото си с бинтования пръст.