Кралството

Гледах Грете. Ореол от къдрици обрамчваше бледото ѝ лице. Винаги съм се чудел как така някои хора хващат вяра на реклами, които твърдят, че еди-коя си марка шампоан съживявала косата. Косата е обвита от кератин, мъртва материя, израснала от космени торбички, наречени фоликули. Косата е точно толкова жива, колкото и изпражненията. Косата е летопис, тя е онова, което си бил, което си ял и правил. И няма връщане назад. Къдриците на Грете представляваха мумифицирано минало, вечен мраз, плашещ колкото и смъртта.

— Срещат се в хижата на Ос.

Мълчах.

— С очите си ги видях — увери ме Грете. — Паркират в гората, та колите им да не се виждат от пътя. После се качват до хижата. Обикновено поотделно.

Прииска ми се да я попитам колко време прекарва да шпионира Карл, но се въздържах.

— Никак не е чудно, че Карл чука наред — добави тя.

Очевидно искаше да я попитам какво има предвид, но нещо — изражението ѝ, някаква вътрешна моя убеденост, споменът как мама ни чете на глас „Червената шапчица“ — ме възпря. Като малък така и не разбрах защо Червената шапчица задава на предрешения вълк последния въпрос — защо са му толкова големи зъбите. Та нали тя вече подозира, че това е вълкът. А когато вълкът усети, че е разкрит, ще се нахвърли върху нея и ще я изяде? И аз си извлякох от приказката следната поука: спри след „защо са ти толкова големи ушите“. Кажи, че отиваш да донесеш още дърва от сайванта, и си плюй на петите. Аз обаче останах. И точно като проклетата Червена шапчица попитах:

— Какво искаш да кажеш, Грете?

— Хората, преживели сексуално насилие през детството си, в зряла възраст често се отдават на безразборен секс. Не си ли го чел?

Спрях да дишам. Не можех да помръдна. Заговорих с одрезгавял глас:

— И кое, по дяволите, те навежда на мисълта, че Карл е жертва на сексуално насилие?

— Той сам ми го каза, след като ме изчука в Ортюнската гора. Беше пиян. Разплака се, сподели колко съжалявал за стореното, но бил безсилен да се владее. Бил чел, че такива като него често стават промускуални.

Прокарах език по небцето си в търсене на слюнка, но устата ми беше суха като плевник.

— ПромИскуални — успях да изцедя от устните си, но Грете май не ме чу.

— Сподели ми и колко си се самообвинявал за блудствата с него. Точно затова непрекъснато го покровителстваш. Един вид, чувстваш, че му го дължиш.

Съумях да изтръгна от гласните си струни малко по-силен глас:

— Лъжеш, та чак сама си вярваш.

Грете се усмихна и поклати съжалително глава.

— Карл се беше натряскал до припадък и сигурно не помни какво ми е наприказвал, но наистина го каза. Попитах го защо ти се самообвиняваш, при положение че не ти, а баща ви е злоупотребявал с Карл. „Защото е по-голям от мен и ми е батко — отговори ми Карл. — И сигурно смята за свой дълг да ме закриля.“ Точно по тази причина и накрая си го спасил.

— И си сигурна, че ти е казал това? — опитах се да се измъкна, не постигнах обаче никакъв ефект. Вече бях влязъл в устата на вълка.

— Точно това ми каза — кимна тя. — Попитах го как си го спасил, но той отказа да ми разясни.

Изпаднах в ступор. Наблюдавах как бледите ѝ устни се гърчат:

— Затова сега те питам: как го направи, Рой?

Погледнах я в очите. Бяха пълни с очакване. С трепетно нетърпение. Устата зееше полуотворена, готова да налапа вилицата, на която ме бе набучила. Усетих как нещо клокочи в гърдите ми. Усмивка проби на устните ми. Не можех да я спра.

— Ъ? — Изражението на Грете се промени в смайване, когато избухнах в смях.

Бях… да, какво именно изпитвах? Радост? Облекчение? Такова вътрешно освобождение, разправят, чувствали разкритите убийци, защото чакането е приключило и най-сетне няма да носят сами ужасната тайна. Или бях луд? Защото какъв е човек, ако не луд, щом предпочита хората да го мислят за насилник на брат му, вместо да знаят истината: насилникът е бащата, а по-големият брат е виновен заради бездействието си. Или не е лудост, а нещо съвсем простичко: човек е способен да понесе отвращението на цяло село, отвращение, породено от клевети и измамни слухове, но не и ако отвращението почива върху зрънце истина. А истината за случилото се в „Опгор“ не включваше само баща насилник, включваше и слабодушен по-голям брат, който можеше да се намеси, но не се престраши, за когото това не беше тайна, но той си траеше; който умираше от срам, но си държеше главата толкова ниско преклонена, че едва понасяше отражението си в огледалото. А сега се случи най-лошото. Щом Грете Смит знаеше нещо и говореше за него, скоро щеше да го научи първо целият фризьорски салон, а после и цялото село. Тогава защо се смеех? Защото събитията се стекоха по възможно най-неблагоприятния начин. „От сега нататък всичко да върви по дяволите — казах си. — Свободен съм.“

— Е? — обади се ведро Карл. — За какво си бъбрите вие двамцата?

С една ръка обгърна моите рамене, с другата — раменете на Грете. Лъхна ме дъх на шампанско.

— Ами, питай Грете.

— За конни надбягвания — отвърна тя.