Кралството

На следващия ден ме заведе в хамбара, където беше закачил голяма боксова круша — навремето, когато дошъл в Норвегия, си я донесъл от Минесота. Известно време настояваше аз и Карл да тренираме бокс, но ние не проявявахме интерес дори когато той ни разказваше за известните братя боксьори Майк и Томи Гибънс от Минесота. Томи Гибънс беше любимецът на татко. Показваше ни негови снимки и разправяше, че Карл приличал на него — на този висок рус боксьор супертежка категория. А аз съм приличал на Майк, по-големия брат, който обаче бил по-нисък и не успял да направи толкова голяма кариера. Но, така или иначе, нито единият от двамата братя нямаше световна шампионска титла. До заветната световна титла успял да се доближи само Томи. През 1923 година, след петнайсетрундов мач, изгубил по точки срещу великия шампион Джак Демпси. Двубоят се провел в градчето Шелби, кръстче върху Великата северна железопътна линия. Питър Шелби, генерален директор на компанията „Железопътно строителство Монтана“, на когото впрочем е наречено едноименното градче, го нарекъл „кална дупка, забравена от бога“. В боксовия мач между Томи Гибънс и Джак Демпси градчето инвестирало целия си бюджет, че и отгоре. Обещали им знаменитият двубой да ги прослави. Построили специална арена, но на мача присъствали едва седем хиляди зрители, а два пъти повече гледали гратис. Цялото градче се разорило, четири банки фалирали. Томи Гибънс си тръгнал от град, изпаднал в тежка икономическа катастрофа. Тръгнал си без титла, без цент в джоба. Тръгнал си единствено със съзнанието, че поне е опитал.

— Как си? — попита татко.

— Добре — отвърнах, макар още да ме болеше.

Татко ми показа каква е стойката на боксьора и основни ударни техники. После ми надяна износените си боксови ръкавици.

— А на какво викат гард? — попитах, сещайки се за откъса от мача между Демпси и Гибънс, който бях гледал.

— Ако винаги удряш силно и пръв, не ти е нужен гард. — Татко застана зад боксовата круша. — Това е врагът. Мисли си, че трябва да го убиеш, преди той да те убие.

И аз се нахвърлих да убивам. Татко държеше здраво крушата, за да не се люлее прекалено, но от време на време си подаваше мутрата. Сякаш за да ми напомни заради чие убийство съм се хванал да тренирам бокс.

— Не е зле — отсъди накрая.

Стоях превит одве, с длани върху коленете, а от мен капеше пот.

— А сега ще бинтоваме ръцете и ще направим същото без ръкавици.

За три седмици скъсах крушата и се наложи да закърпим калъфа с дебел конец. После, докато блъсках крушата, шевовете ожулиха кокалчетата на ръцете ми до кръв. Изчаках два дни да зараснат и пак ги разкървавих. Чувствах облекчение, едната болка притъпяваше другата, потушаваше срама, задето налагам боксова круша, вместо да предприема нещо смислено.

Защото онова продължаваше.

Може би не чак толкова често като преди, не си спомням.

Спомням си само, че той вече нехаеше дали спя, нехаеше дали мама спи, чисто и просто държеше да покаже, че е господар в собствения си дом, а право на господаря е да своеволничи. Беше ме превърнал във физически равностоен противник, за да докаже, че властва над нас с дух, не с материя. Защото материята е тленна и остарява, а духът е вечен.

Срамувах се. Умирах от срам, докато мислите ми се опитваха да избягат от звуците долу, от лашкащото се със скърцане двуетажно легло, от тази къща. След като той си тръгнеше, слизах при Карл и го гушках, докато спре да плаче. Шепнех в ухото му, че един ден, един ден ще заминем надалеч. Един ден ще спра татко. Ще спра проклетото си огледално отражение. Празни приказки, от които се срамувах още повече.

Времето минаваше, пораснахме и започнахме да ходим на купони. Карл прекрачваше мярката с алкохола. И често-често се забъркваше в неприятности. Добре дошло за мен, защото получавах поприще за изява да правя онова, което не се престрашавах вкъщи — да браня по-малкия си брат. Нямаше нищо сложно. Просто действах както ме беше учил татко: удрях пръв. Млатех непознати лица, а виждах боксовата круша с мутрата на татко.

Но рано или късно денят щеше да настъпи.

И той настъпи.

Карл ми съобщи, че е ходил на лекар. Прегледали го и го затрупали с въпроси. Усъмнили се. Попитах го какво му е, та е бил при доктора. Той си смъкна панталоните и ми показа. От бяс се разревах.

Същата вечер, преди да си легна, излязох на верандата и оттам взех ловджийския нож. Пъхнах го под възглавницата си и зачаках.