Кралството

След три нощи татко дойде. Както обикновено се събудих от лекото проскърцване на вратата. Беше изгасил осветлението в коридора и видях само силуета му на вратата. Мушнах ръка под възглавницата и стиснах дръжката на ножа. Предварително бях поразпитвал чичо Бернард — беше изчел всичко за саботажната акция в Ус по време на войната — и той ми обясни, че при така нареченото silent killing ножът се забива в гърба на врага на височината на бъбреците. Прерязването на гръкляна било много по-трудно, отколкото изглеждало по филмите, и в много случаи убиецът си порязвал палеца на ръката, с която държал жертвата. Нямах представа къде точно се намират бъбреците, но така или иначе възнамерявах да го намушкам многократно, та все един път да улуча. В краен случай щях да му прережа гърлото, а ако се наложи — и моя палец. Изобщо не ми дремеше.

Фигурата на вратата се олюля леко. Навярно бе обърнал няколко бири повече от обичайното. Постоя на прага, сякаш се питаше дали не е объркал стаята. Беше я объркал. И така години наред. Но този път щеше да му е за последно.

Чух звук, сякаш той вдиша дълбоко. Или подуши въздуха.

Вратата се захлопна. Стана тъмно като в рог. Приготвих се. Сърцето ми блъскаше толкова силно, че буквално усещах как напира под ребрата. После обаче чух стъпки по стълбите отвън и разбрах, че се е отказал.

Входната врата се отвори.

Дали по миризмата бе предусетил какво му готвя? Някъде ми попадна, че адреналинът има характерна миризма, а човешкият мозък — на съзнателно или несъзнателно ниво — я регистрира и мигом заставаме нащрек. Или там, на прага, бе решил не просто да пропусне една нощ, а да постави окончателен край. И онова да не се повтори никога повече.

Лежах и усещах как тялото ми трепери. Вдишах. Въздухът премина със стържене през гърлото ми и аз си дадох сметка, че от проскърцването на вратата съм лежал със затаен дъх.

След малко чух тих плач. Пак притаих дъх. Плачът не идваше от Карл. Дишането му звучеше равномерно. Хлипането се чуваше от кюнеца.

Тихичко се измъкнах от леглото, облякох се и слязох долу.

В сумрачната кухня мама седеше до масата. Беше облякла червен домашен халат и се взираше през прозореца към хамбара, където светеше. Държеше чаша, на масата пред нея се мъдреше бутилка бърбън, прекарала години наред непобутната в барчето в трапезарията.

Седнах до мама.

Загледах се в същата посока, към хамбара.

Тя пресуши чашата и си наля нова. За пръв път след онази вечер в „Гранд Хотел“ я виждах да пие алкохол — позволяваше си само на Бъдни вечер.

Най-сетне тя проговори с хрипкав, разтреперан глас:

— Рой, знаеш колко много обичам баща ти. Не мога да живея без него.

Звучеше като заключение след продължителна дискусия наум, която е провела със себе си.

Мълчах и се взирах в хамбара. Ослушвах се за звук.

— Той обаче може да живее без мен — продължи мама. — Ще ти споделя нещо. Докато раждах Карл, възникнаха усложнения. Изгубих много кръв и съм изпаднала в безсъзнание. Гинекологът оставил решението в ръцете на баща ти. Имало два начина да извърши операцията. Единият носел по-големи рискове за плода, другият — за майката. Баща ти избрал да рискува моя живот, Рой. После ми каза, че на негово място и аз съм щяла да постъпя по същия начин. Сигурно е прав. Но все пак говорим за хипотетична ситуация, Рой.

Какво очаквах да чуя от хамбара? Знаех отлично. Изстрел. Когато преди малко слязох по стълбата, видях, че вратата към верандата е отворена. А пушката, обичайно закачена високо на стената, липсваше.

— Ако някой ме изправи пред избора чий живот да спася — на Карл или на баща ти — винаги ще избера живота на съпруга си, Рой. Искам да си наясно. Да, майка съм, но на първо място съм съпруга.

Тя поднесе чашата към устните си.

Никога не я бях чувал да говори така и въпреки това не давах пет пари. Мислех само какво се случва в хамбара.

Станах и излязох навън. Беше пролет. Нощният въздух разхлади приятно сгорещените ми бузи. Не бързах. Вървях с отмерена крачка, почти като зрял мъж. На светлината от отворената врата видях пушката, облегната на рамката. Надзърнах вътре. Подвижна стълба стоеше подпряна на таванска греда с преметнато през нея въже. Чувах тъпо отекващите удари по боксовата круша.

Пристъпих още няколко крачки напред и го видях. Дънеше крушата ожесточено. Подозираше ли, че нарисуваната върху нея мутра е неговата? Най-вероятно да.

Защо пушката стоеше опряна на входа? Защото не бе довършил започнатото? Или това представляваше своеобразна подкана към мен?

Бузите ми вече не горяха. И те, и цялото ми тяло изведнъж се смразиха, а лекият нощен ветрец духаше през мен, все едно съм безплътен призрак.