Кралството

— За конни надбягвания ли? — Карл се разсмя високо и взе чаша шампанско от поднос на барплота. Алкохолът определено започваше да го хваща и настроението му се повишаваше. — Не знаех, че Рой се вълнува от това.

— Опитвам се да го запаля — поясни Грете.

— И как го зарибяваш?

— Който не играе, не печели. Рой май е съгласен.

— Така ли? — Карл се обърна към мен.

Свих рамене.

— Рой по-скоро е от хората, според които който не играе, не губи — поясни Карл.

— Значи само остава да намерим игра, в която всички да спечелят. Точно като твоя хотел, Карл. Нито един губещ, само печеливши и щастлив край.

— Да пием за това! — възкликна Карл.

С Грете чукнаха чаши. Карл се обърна въпросително към мен. Усетих, че продължавам да се усмихвам идиотски.

— Чашата ми е ей там — посочих участниците в симпозиума, посветен на Дейвид Боуи, и оставих двамата си събеседници с твърдото намерение да не се връщам при тях.

На път към групичката на Шанън сърцето ми пееше. Парадоксално и безгрижно, едва ли не подигравателно, както сивото каменарче чирикаше весело, кацнало на надгробния камък, докато свещеникът хвърляше пръст върху ковчезите на родителите ми. Щастлив край не съществува, но някои мигове са необяснимо щастливи и всеки от тях може да бъде последен, така че защо да не пеем с цяло гърло. Да огласим щастието си на всеослушание. Пък нека после някой ден животът — евентуално смъртта — ни срази.

Докато крачех към групичката, Стенли обърна глава към мен, сякаш инстинктивно усетил приближаването ми. Не се усмихна, само потърси погледа ми. През тялото ми започна да струи топлина. Не знаех защо, знаех само, че моментът е настъпил. Моментът, когато ще потегля към Козия завой и няма да завъртя волана. Ще изхвръкна от пътя и ще полетя свободно, изпълнен със спокойната увереност, че ме чакат именно тези няколко секунди свобода, прозрение, истина и прочее. А после ще намеря своята гибел, ще се разбия в земята на място, откъдето ще бъде невъзможно да извадят катастрофиралата ми кола и където ще изгния в благословена самота, мир и покой.

Недоумявам защо избрах точно този момент. Навярно защото изпитата чаша шампанско ми вдъхна достатъчно смелост. Или осъзнавах необходимостта незабавно да попаря искрицата надежда, запалена от Грете. В противен случай щях да започна да я подклаждам и тя щеше да запламти буйно. А аз не исках да се възползвам от облага, предложена ми от Грете. Тази облага беше по-лоша от цялата самота, която човек би изпитал през живота си.

Минах покрай Стенли, взех си чашата с шампанско, оставена до фишовете за залози, и застанах зад Шанън, която слушаше как общинският управител възторжено описва какво ще означава хотелът за селото и най-вероятно се опитваше да насочи разговора към местните избори. Докоснах леко рамото на Шанън, приведох се към ухото ѝ, съвсем близо. Усетих миризмата ѝ, толкова различна от миризмата на жените, които съм познавал и с които се бях любил, и въпреки това толкова позната, сякаш е моята собствена.

— Съжалявам — прошепнах. — Но какво съм виновен. Обичам те.

Тя не се обърна към мен. Не ме помоли да повторя. Просто продължи да гледа Гилберт с непроменено изражение, все едно ѝ бях прошепнал превод на думите му. Аз обаче усетих как за миг ароматът ѝ се усили, сякаш струящата през мен горещина преля в нея, облада я цялата, повлече със себе си мирисни молекули от кожата ѝ и пак се издигна към мен.

Продължих към вратата, спрях пред стария монетен автомат, пресуших шампанското и оставих чашата върху дървената рамка. Установих, че Джовани стои и ме гледа със строгия си, малко осъдителен петльов поглед. После, сякаш в израз на презрение, той отривисто извърна глава и червеният му хитлеров перчем подскочи.

Излязох. Затворих очи и вдишах въздуха, измит от дъжда. Остърга бузата ми като бръснарско ножче. Да, тази година зимата определено щеше да подрани.

Пристигнах в бензиностанцията и се обадих в централния офис. Помолих да ме свържат с началника на човешки ресурси.

— Обажда се Рой Опгор. Чудех се дали длъжността управител в Сьорлане все още е вакантна.

Част IV

27

Твърдят, че съм се метнал на татко.

Мълчалив и стабилен. Добродушен и прагматичен. Неуморен работяга без ярки таланти, но винаги ще се справи — навярно най-вече защото не поставя твърде високи изисквания пред живота. Възпитан самотник с достатъчно усет къде някого го стяга чепикът, но и достатъчно деликатен да не се меси в чуждите работи. Татко не се бъркаше в живота на другите, не допускаше обаче и те да си пъхат носа в неговия. Хората го описваха като горд, без да е арогантен, като човек, който проявява уважение към другите и те на свой ред му отвръщат със същото, макар никога да не е бил изявен лидер в селото. Тази роля той отстъпваше на драго сърце на по-умелите оратори, на по-вещите в писаното слово, на по-нуждаещите се от изява, на по-харизматичните, на мислещите с по-голям размах. На Осовците и на Карловците. На по-малко срамежливите.

Защото татко се срамуваше. Тази черта несъмнено бях наследил от него.