Крес

И това си беше самата истина — жегата като че ли беше убила апетита, който имаше преди. Когато се напи с вода, Крес подаде бутилката на Трън и си представи как се отпуска върху пясъка и заспива. Но не посмя да го направи, защото се страхуваше, че никога няма да стане отново. А когато Трън преметна през рамо вързопа, тя тръгна надолу по хълма без никакви въпроси.

— Как мислиш — попита го тя, докато се спускаха по хълма, — какво ли е станало на кораба ти? — Часове наред въпросът отекваше в ума й, а сега водата й беше дала сили да говори. — Мислиш ли, че господарката Сибил…

— Всички са добре — отсече Трън с непреклонна увереност. — Жал ми е за онзи, който ще се изправи срещу Вълка. А и Синдер е направена от стомана, нищо че хората не го разбират. — След миг в тихия въздух над пустинята избухна сърцат смях. — Всъщност, в буквален смисъл.

— Вълка трябва да е другият мъж на борда. Нали?

— Да. Скарлет му е… ами и аз не знам как се наричат помежду си, но той е луд по нея. Е, човек трябва да признае, че и Скарлет си я бива. Онази чародейка представа си няма в какво се забърква.

Крес се молеше Трън да не греши. Господарката Сибил ги бе открила заради нея и чувството на вина беше толкова болезнено, колкото и дълбоката болка в костите й.

— Ами ти? Как така едно момиче, родено на Луната, се оказва затворено на някакъв сателит и става поддръжник на хората от Земята?

Крес набърчи нослето си.

— Ами, щом родителите ми разбрали, че съм щит, предали ме на властите да ме убият предвид закона за убиване на деца. Но господарката ме спасила и ме отгледа заедно с други спасени от нея щитове. Трябвахме й основно за някакви експерименти, които непрестанно провеждат, но господарката така и никога не ми обясни всичко. Живеехме в тунелите от лава, които бяха превърнати в спални помещения, и винаги ни следяха с камери, свързани с комуникационната система на Луна. Беше малко претъпкано с народ, но не беше чак толкова лошо — имахме портове, нетскрийнове, така че не бяхме напълно откъснати от света. Не след дълго станах много добра в проникването в комуникационната система, но я използвах предимно за глупави дреболии. На всички ни беше любопитно какво става в училище, затова прониквах редовно в училищната система на Луна, свалях учебници, ей такива неща. Един ден едно от по-големите момчета — Джулиан, ме попита дали ще мога да науча кои са родителите му. Отне ми два дни, но успях. Научихме, че родителите му живееха под един от по-бедните куполи. И двамата бяха живи и имаха още две по-малки деца — брат и сестра на Джулиан. После измислихме начин да им изпратим съобщение, за да им кажем, че той е жив. Той си мислеше, че ако майка му и баща узнаеха, че не е бил убит, щяха да дойдат да го приберат. Всички толкова се развълнувахме! Смятахме, че всички ще успеем да се свържем със семействата си и те ще ни спасят. — Крес преглътна. — Разбира се, това беше наивно. На следващия ден господарката дойде и отведе Джулиан, а след нея някакви техници свалиха цялата техника, за да нямаме повече достъп до мрежата. Никога повече не видях Джулиан. Мисля си… мисля си, че когато са получили съобщението, родителите му са се свързали с властите. Допускам, че след това е бил убит, за да ни покажат, че законът за убийство на щитове се прилага строго.

Крес прокара пръсти през косата си и се изненада, когато те се плъзнаха така бързо.

— След този случай господарката Сибил започна да ми обръща повече внимание. Понякога ме извеждаше от пещерите, горе под куполите, и ми даваше някаква работа — да сменя кода на информационната система, да проследявам нетлинкове, да програмирам един разузнавателен софтуер, който да се включва при определени думи и да разпраща информацията към обособени потребителски регистрации за съобщения. Отначало всичко много ми харесваше. Господарката беше внимателна с мен, а освен това ме извеждаше от тунелите от лава и така можех да видя града. Чувствах се като нейна любимка. Мислех си, че ако направя всичко, което поиска от мен, накрая нямаше да има никакво значение, че съм щит, и щяха да ме пуснат да ходя на училище и да ме оставят да живея като всеки друг лунитянин. Един ден Сибил ме накара да проникна в разговора между двама европейски дипломати, но аз й казах, че сигналът е прекалено слаб. Трябваше да съм по-близо до Земята, имах нужда и от по-добра връзка в мрежата, от по-съвременен софтуер…

Крес поклати глава, припомняйки си как беше казала на Сибил какво щеше да й трябва, за да направи сателита за своя малък гений. Крес в действителност беше проектирала собствения си затвор.