Крес

— След няколко месеца господарката дойде да ме вземе и ми каза, че отиваме на екскурзия. Качихме се на един малък кораб. Бях много, много щастлива. Помислих, че ще ме заведе в Артемизия, за да ме представи на кралицата, която щеше да ми прости, че съм се родила щит. Сега всичко това ми се струва толкова глупаво. Но тогава, дори когато започнахме да се отдалечаваме от Луна и видях, че сме тръгнали на път за Земята, си помислих, че отиваме там. Казах си, добре, лунитяните сигурно не могат да ме приемат, но господарката знае, че хората на Земята ще могат, и затова ще ме заведе там. Екскурзията продължи дълги часове. Накрая аз се тресях от вълнение — бях си измислила цяла история: господарката ще ме даде на някое мило земно семейство и ще ме отгледат като свое дете; те живееха в огромна къща на едно дърво — не знам защо смятах, че ще живеят в къща на дърво, но по някаква причина точно на това се надявах. Нали никога не бях виждала дървета. — Крес се намръщи. — Всъщност, все още не съм видяла дърво.

Последва кратко мълчание и тогава Трън каза:

— Значи в този ден Сибил те е отвела на сателита и ти си станала програмист на кралицата.

— Програмист, хакер, шпионин… не спирах да вярвам, че ако направя всичко, което поиска от мен, някой ден ще ме освободят.

— И колко време мина, преди да решиш, че ще се опиташ да спасиш кралските семейства на Земята, а няма да ги шпионираш?

— Не знам. Земята винаги ме е пленявала. Прекарвах много време в четене на земните новини, гледах техните пиеси. Започнах да се чувствам свързана с хората там долу… тук долу. И то повече, отколкото някога съм се чувствала свързана с лунитяните. — Крес зачупи ръце. — Не след дълго започнах да си представям, че съм таен покровител, чиято работа е да защитава Земята и хората от Левана.

Слава богу, Трън не се разсмя. Дълго време той мълча и Крес не можа да каже дали тишината я успокояваше, или я караше да се чувства неловко. Може би Трън си мислеше, че фантазиите са детински.

Трън помълча още известно време, но накрая проговори:

— Ако аз бях на твое място и имах само един ДИРКОМ чип, с който да разговарям със Земята, вместо да се опитвам да спася императора, щях да извадя някоя кирлива риза на някой преуспял пилот на космически кораб и щях да го изнудвам, докато не дойде да ме отведе от сателита.

И макар че видът му беше сериозен, Крес се усмихна, без да иска.

— Едва ли щеше да постъпиш така. Напротив, щеше да направиш същото, което направих и аз, защото знаеш, че заплахата за Земята от Левана е много по-голяма от теб и от мен… много по-голяма от всеки отделен човек.

Но капитанът само поклати глава.

— Много мило, че го казваш, Крес, но повярвай ми. Аз щях да намеря някого, когото да изнудвам.

Глава деветнадесета

Каи отмахна косата от челото си и със смесица от ужас и възхищение се вторачи в холографа, който плуваше над конферентната маса. Частица от него искаше да се разсмее. Не защото имаше нещо смешно, а защото не знаеше как другояче да реагира.

Холографът показваше планетата Земя. А навсякъде около нея имаше стотици малки жълти светлинки, много от които бяха струпани над най-многолюдните градове на Земята.

Стотици мънички космически кораби.

Земята беше обградена.

— Сигурни ли сме, че всичките са лунни? — попита той.

— Няма никакво съмнение — рече европейският министър-председател Бромстад, чието лице стоеше на огромния нетскрийн редом с лицата на другите лидери от Земния съюз. — Най-тревожното е, че радарите ни изобщо не са засекли приближаването им. Изглежда, като че ли всичките до един… просто се появиха, светнаха на десет хиляди километра над главите ни.

— А може би — обади се кралица Камила от Обединеното кралство, — през цялото време са били там, но по някаква причина ние не сме могли да ги засечем. Нали от години слушаме за лунните кораби, които се промъкват незабелязано в атмосферата на Земята въпреки всичките ни мерки за сигурност?

— Какво значение има откога са там или как са успели да минат незабелязано? — попита президентът на Американската република, Варгас. — Явно е, че в момента се намират там, и още е явно, че това е заплаха.

Каи стисна очи.

— Но защо? Левана получава точно това, което поиска. Защо й е да ни заплашва? Защо й е да ни разкрива картите си?

— Може би иска да се увери, че Републиката няма да се отметне от брачния съюз в последната минута? — предположи Бромстад.

— Но тя няма никакви основания да… — Каи изпухтя и отпусна ръката си върху облегалката на креслото… същото, което някога беше принадлежало на баща му. Чувстваше се прекалено напрегнат, за да седне. Той огледа членовете на правителството си, съветниците си, най-образованите експерти в страната му — в момента всички до един изглеждаха точно толкова слисани, колкото се чувстваше и той самият. — Какво мислите? Защо е всичко това?

Експертите размениха погледи помежду си, а след това министър Дешал Хюи взе да барабани с пръсти по масата.

— По всичко личи, че се опитват да ни кажат нещо.