Крес

Крес отмести поглед от Луната и той се залута, поглъщайки гледката на нощното небе. Отначало колебливо, уплашено, да не би небето повторно да я слиса. Но скоро откри, че имаше нещо успокоително в това да гледа същата вселена, която винаги е познавала. Същите звезди, които бе виждала през целия си живот, но погледнати с нови очи.

Лека-полека напрежението в тялото й се отпусна. Небето й беше познато. Не беше опасно. Прозрачно виещите се газове във вселената искряха в лилаво и синьо. Милионите звезди блестяха, безбройни като песъчинките в пустинята, секващи дъха като изгрев на Земята, видян през прозореца на сателита й. Сърцето й подскочи.

— Чакай! Съзвездията! — възкликна Крес и се завъртя в кръг, докато Трън отръскваше пясъка от коленете си.

— Какво?

— Ето… там е Пегас, Риби, и… О, това е Андромеда!

— Какви ги… А, да! — Трън заби пръчката в пясъка и се подпря на нея. — Ще ни помогнат да се ориентираме. — Той потърка челюстта си. — Това са съзвездия от северното полукълбо, което изключва да сме паднали в Австралия.

— Стой! Дай ми минутка. Сега ще ти кажа къде сме. — Крес опря пръсти от двете страни на лицето си и се опита да си представи как наблюдава същите тези съзвездия за хиляден път през прозорците на сателита си. Съсредоточи поглед към най-голямото съзвездие, Андромеда, с нейната най-ярка звезда, която светеше като маяк не много далеч от хоризонта. Къде щеше да се намира сателитът й по отношение на Земята в момента, в който гледаше тази звезда под този ъгъл?

След миг съзвездията взеха да се разгъват в ума й като холограф. Сякаш Крес виждаше трепкащия мираж на Земята, която бавно се въртеше пред нея, обградена от космически кораби, сателити, звезди, звезди, звезди…

— Мисля, че се намираме в Северна Африка — каза тя и се завъртя в кръг да огледа другите съзвездия, които вече по-лесно взеха да изплуват от звездния океан. — Или в някоя от западните провинции на Източната република.

— Може би сме в Сахара. — Трън сключи вежди. Раменете му увиснаха и Крес видя той да осъзнава, че нямаше никакво значение в кое полукълбо се намираха или в коя страна. Бяха насред пустинята. Бяха уловени в капан. — Няма защо да седим тук и да зяпаме звездите цяла нощ — каза той, наведе се да вдигне торбата със запасите и я преметна на рамо. — Да вървим към планините.

Крес отново му поднесе лакътя си, но Трън я стисна лекичко и после я пусна.

— Губя равновесие така — обясни той и провери дължината на пръчката, че като върви, да не я забива пак в земята. — Ще се оправя и сам.

Крес прикри разочарованието си и тръгна нагоре по дюната. Когато стигнаха върха й, тя извести Трън, а сетне продължиха да се спускат от другата страна.

Глава седемнадесета

Скарлет пилотираше капсулата. Не помнеше колко време бе минало, откакто летеше, къде е била преди това, как се е озовала зад управлението на кораба. Но много добре знаеше защо е тук.

Защото искаше да е тук.

Защото трябваше да е тук.

Ако свършеше добре работата си, щеше да получи награда. Мисълта я изпълваше с радост. С готовност. С охота.

И така, тя летеше бързо. Летеше уверено. Малкият кораб беше станал като продължение на тялото й. Ръцете й стискаха щурвала, пръстите й танцуваха по уредите. Никога досега не бе пилотирала толкова добре. Не и след деня, в който баба й беше започнала да я учи да лети на кораба за доставки и тя кръжа над фермата. Корабът беше пял под неумелите й ръце. Издигнал се бе нагоре, после потъна надолу, стойката му за кацане се отри в току-що изораната земя и след това дивно се понесе пак нагоре към небето, докато търпеливият глас на баба й я наставляваше какво да прави…

Споменът изчезна така бързо, както се бе появил, запращайки я обратно в капсулата, и Скарлет вече не помнеше за какво бе мислила допреди миг само. Сега мислеше единствено за този полет. За сегашния миг. За сегашната си отговорност.

Скарлет не обръщаше никакво внимание на звездите, които се сливаха една с друга във всички посоки. Не помисли и за планетата, която оставаше все по-назад и по-назад зад нея. На задната седалка на кораба жената превързваше раната си, съскаше и ругаеше. Беше разстроена и това тревожеше Скарлет, защото тя искаше жената да се чувства доволна. Накрая гневният шепот стихна и жената проговори. Сърцето на Скарлет запърха, но скоро тя осъзна, че жената не говореше на нея. Всъщност, беше изпратила съобщение. Двете думи, които Скарлет дочу, я уплашиха панически — Ваше Величество.

Жената говореше не с другиго, а с кралицата!

На Скарлет й хрумна, че този факт трябваше да я изплаши силно, но не можеше да си спомни защо. И вместо това се почувства засрамена, че подслушва. Не й отиваше да проявява любопитство. Помъчи се да не обръща внимание на разговора, като остави мислите й да се размътят, да заблуждаят. И започна наум да рецитира детски стихчета, за които не се бе сещала от години.

Това даде резултат. Но когато едно име проби съзнанието й, любопитството й надделя.

Лин Синдер.