Крес

Крес се помъчи да преглътне растящата паника, усещането, че съществуването й беше толкова малко и незначително, колкото и на най-дребната песъчинка, която се удряше в краката й. Това беше цял един свят, цяла планета. А тя беше закотвена на нея, далеч от всичко друго. Нямаше стени, нямаше граници, нямаше къде да се скрие. Тялото й беше разтърсено от ужас, голите й ръце настръхнаха.

— Крес! Какво стана? Има ли нещо там? — Трън я стисна силно за ръцете и тя осъзна, че трепери. Два пъти се запъна, преди да насили мислите си да излязат от главата й.

— Много… много е голямо.

— Кое е голямо?

— Всичко. Земята. Небето. От космоса всичко изглежда по-малко. — Пулсът й барабанеше, гърмеше във всяка вена. Крес не можеше да си поеме въздух, трябваше да скрие лицето си, да се обърне настрани, за да почне да диша отново. Но дори тогава усещането беше мъчително.

Изведнъж тя заплака, без да разбере кога са потекли сълзите й. Нежно, внимателно Трън намери с ръце лактите й. В един миг тя очакваше, че той ще я прегърне, ще я приласкае до гърдите си, на топло, на сигурно. Крес копнееше за прегръдката му.

Но вместо това той я разтърси, и то силно.

— Спри!

Крес хълцаше.

— Каква е основната причина за смъртта на хората в пустинята?

— К-какво? — тя примигна и нова гореща сълза се търкулна по бузата й.

— Основната причина за смъртта в пустинята. Коя е?

— Де-дехидратацията? — попита тя, като си припомни лекцията по оцеляване, която той й бе изнесъл, докато си пълнеха бутилките с вода.

— А какво причиняват сълзите?

Тя се замисли за момент.

— Дехидратация?

— Точно така. — Той спря да я стиска толкова силно. — Нормално е да си уплашена. Разбирам, че досега целият ти живот е бил побран в двеста квадрата. Дори мога да кажа, че дотук показваш повече здрав разум, отколкото очаквах.

Крес подсмъркна, без да е сигурна дали това беше комплимент, или обида.

— Искам да се стегнеш. Сигурно си забелязала, че в момента не съм в блестяща форма. Разчитам изцяло на теб да бъдеш нащрек, да следиш какво става и да ни измъкнеш оттук, защото ако не се измъкнем… Не знам за теб, но на мен не ми се нрави идеята да остана тук и да бъда разкъсан жив от лешоядите. Е, какво ще кажеш — мога да разчитам на теб да издържиш, нали? Заради двама ни?

— Да — отвърна тихо Крес, макар че гърдите й щяха да избухнат от всевъзможните съмнения, които я изпълваха цялата.

Трън присви очи и тя си помисли, че той не й вярва.

— Крес, мисля си, че не разбираш напълно ситуацията, в която се намираме. Лешоядите. Ще ни изкълват. Живи. Можеш ли за миг да си го представиш?

— Д-да. Лешоядите. Разбирам.

— Добре. Защото аз съм изгубен без теб. А това не са приказки, които изричам всеки ден. Ще се справиш, нали?

— Да, но дай ми… Трябва ми само минутка.

Този път Крес си пое наистина дълбоко дъх, затвори очи и се помъчи да си изфантазира нещо, каквото и да е…

— Аз съм пътешественик — промълви тихичко тя, — тръгнал смело да изучава дивия и непознат свят. — Тази фантазия не приличаше на нито една от досегашните й, но когато въображението й я обгърна, тя усети познатото спокойствие. Тя беше археолог, учен, търсач на съкровища. Господарка на земи и морета. — Животът ми е приключение — рече тя с растяща увереност, когато отвори очи. — Никога вече не ще остана прикована към този сателит.

Трън наклони глава на една страна. Изчака малко и тогава мушна ръката си в нейната.

— Не знам за какво говориш — каза той, — но така да бъде.

Глава шестнадесета

Трън премести импровизираната си пръчка в другата ръка, за да се хване за Крес, и двамата тръгнаха по пясъка. Крес вървеше с наведена глава, гледаше си в краката и внимаваше къде стъпва, но освен това се боеше да погледне към небето, за да не би краката й да се вкочанят и да откажат да се поместят отново. Когато се отдалечиха на безопасно разстояние от сателита, тя повдигна колебливо очи. Пред нея се ширеше същият вечен пейзаж, небето почерняваше.

Тя извърна поглед назад към сателита и ахна. Трън я стисна за ръката.

— Там има планини! — викна тя, като се пулеше срещу назъбените върхове на хоризонта.

— Истински планини или само хълмове, а ти преувеличаваш? — Трън примигна.

Крес се замисли, сравни гледката пред себе си с фотографиите на планинските вериги, които беше виждала. Множеството върхове, кои по-високи, кои по-ниски, се изгубиха в мрака на нощта.

— Струва ми се, че планините са… истински — отвърна тя. — Но вече се стъмни и не мога да видя дали са бели по върха. В планините винаги ли има сняг?

— Не винаги. Далеч ли са оттук?

— Ами… — Планините изглеждаха, като да са близо, но подножието и пясъчните дюни между тях може би лъжеха окото, а и на Крес никога преди не й се бе налагало да преценява разстояния.

— Остави, все едно. — Трън чукна с металната си пръчка по земята. Той продължи да държи ръката й и това събуди вълнение у Крес, но като нея и Трън сигурно беше благодарен, че го водят на каишка. — В коя посока са?