Крес

— Съжалявам за този прахоляк — каза тя и посочи облака, — но случаят е спешен. Търся един човек. Мъж, ето толкова висок, носи очила и шапка. Някой от вас…

— Аз първа я видях! — изписка едно момиче. То изтича от тълпата със сандалите си, които тупаха в прахта, и стисна Синдер за ръката. Сепната, тя се опита да се измъкне, но момичето стискаше здраво. Тогава две момчета на не повече от девет-десет години също излязоха напред и взеха да се препират кой бил видял кораба да слиза от небето, кой го видял да каца, кой видял дока да се отваря и кой пръв зърнал киборга.

— Ах, вие, малки, алчни лешояди! Да се махате веднага от госпожица Лин!

Синдер се обърна. Към тях се приближаваше доктор Ърланд, когото тя едва успя да разпознае. Бос и гологлав, той беше по къси бежови панталони и раирана риза, която висеше на една страна, като че докторът беше пропуснал някое копче и оттам насетне всички се бяха объркали. Сивата му коса стърчеше край олисялото петно на главата му, сякаш току-що беше слязъл от електрическия стол.

Не че това имаше някакво значение. Важното беше, че го е намерила.

— Ето, вземете. Поделете си наградата, задето я намерихте, макар че сделката ни беше да ми я доведете на крака, а не да ме карате аз да бия целия този път дотук в тази адска жега. — Ърланд извади от джоба си пакет желирани бонбони, вдигна ги над главите на децата и преди да им ги даде, ги накара да обещаят, че ще си ги поделят. Те грабнаха пакета и хукнаха с писъци.

Останалите хора останаха по местата си.

Докторът скръсти ръце на хълбок и погледна гневно към Синдер.

— Къде се губите толкова време? Казвайте! Дължите ми обяснение. Знаете ли откога ви чакам, а? Откога се взирам…

— Имам нужда от помощта ви! — каза тя и неуверено пристъпи към него. — Приятелят ми… умира… трябва му лекар… не знам какво да правя.

Докторът се намръщи и тогава вниманието му беше привлечено от нещо над рамото на Синдер. На ръба на кораба се бе подал лунният страж — без риза, окървавен, подкрепящ с мъка тялото на Вълка.

— Какво… Но той е…

— Лунен страж — прекъсна го Синдер. — А Вълка е един от войниците на кралицата. Дълга история. Ще ви обясня после. А сега, ще можете ли да му помогнете? Прострелян е с два куршума, загуби много кръв…

Доктор Ърланд вдигна вежди. Синдер виждаше, че компанията, с която пристигаше, никак не му допадаше.

— Моля ви.

Ърланд изсумтя, даде знак на неколцина от зяпачите и извика няколко имена. Трима мъже пристъпиха напред.

— Отведете го в хотела — каза им той. — Внимателно. — После, като въздъхна, захвана се да оправи копчетата на ризата си. — Последвайте ме, госпожице Лин. Тъкмо ще ми помогнете да подготвя инструментите си.

Глава петнадесета

— Май ще е много да се надявам, че поне сме кацнали в близост до някаква цивилизация — рече Трън и килна главата си на една страна. Крес си проправи път през отломките до най-близкия прозорец.

— Ние не искаме да сме в близост до никаква цивилизация. Теб те издирват за престъпления в три държави на Земята, а на всичкото отгоре лицето ти е добре познато на много хора.

— Станах доста известен, а? — Трън се ухили широко и й махна с ръка. — Май няма голямо значение какво точно искаме. Какво виждаш навън?

Крес се повдигна на пръсти и надникна в сияйния ден. Очите й постепенно привикнаха с ослепителната светлина и се ококориха широко, като се мъчеха да погълнат цялата гледка.

Изведнъж я осени мисъл — тя се намираше на Земята. На Земята!

Естествено, че и преди беше виждала Земята на снимки. Хиляди и хиляди. Снимки, филми на градове, езера, гори, планини и какви ли не други пейзажи. Но никога не си бе помисляла, че небето може да е толкова невъобразимо синьо, че земята може да има толкова много златисти оттенъци, че може да блести като море от диаманти и да се гъне и издува, сякаш че диша като живо същество.

За миг действителността се изля в тялото й и преля навън.

— Крес?

— Много е красиво.

Известно колебание, а после:

— Опитай се да бъдеш малко по-конкретна.

— Небето има прекрасен наситен син цвят — Крес залепи пръстите си на стъклото и проследи с тях вълнистите хълмове на хоризонта.

— О, чудесно. Вече ми е напълно ясно къде се намираме.

— Извинявай. Просто… — и тя се помъчи да потисне силния прилив на емоциите си. — Струва ми се, че сме в пустинята.

— Има ли кактуси и степни плевели?

— Не. Само пясък, оранжевозлатист на цвят, с отсенки на розово, а над земята се носят облачета, които приличат на… на пушек.

— Пясъкът на хълмове ли е?

— Да! На хълмове е! Много е красиво!

— Щом от пустинята така се прехласваш — изсумтя Трън, — представям си какво ще бъде, когато видиш първото си истинско дърво. Умът ти направо ще се пръсне!

Крес се усмихна сияйно на света отвън. Дървета.