Крес

Брада — логично. Но при все това, по необясними причини тя никога не беше вплитала във фантазиите си усещането за острите бодлички на брадата. Това щеше да бъде поправено занапред.

Крес поклати глава, засрамена от себе си, че мисли за такива неща, когато Карсуел Трън лежеше ранен пред очите й и тя не можеше да стори ни…

Трън шавна.

Крес ахна и се помъчи да подложи нещо под главата му, ако вземе да буйства много.

— Господин Трън? Събудете се. Живи и здрави сме. Моля ви, събудете се.

Тихо, мъчително стенание и дишането му взе да се нормализира.

Крес отметна косата от лицето си, само че тя отказваше да се отлепи от плувналата й в пот кожа. Дълги кичури стояха затиснати под телата им.

Трън отново простена.

— К-Карсуел?

Той помести лакътя си, като че се опитваше да вдигне ръка, но китките му още стояха вързани една за друга. Той примигна и отвори очи.

— Как… А?

— Спокойно, тук съм. В безопасност сме.

Трън прокара език по устните си, после пак затвори очи.

— Никакъв господин Трън, давай на „ти“ — изръмжа той. — Повечето хора се обръщат към мен с Трън. Или ме наричат „капитане“.

— Разбира се, Трън — сърцето на Крес се повдигна. — Капитане. Боли ли те нещо?

Капитанът се размърда с мъка и установи, че ръцете му още стояха вързани.

— Имам чувството, че мозъкът ми ще изтече през ушите. Но като оставим това настрана, се чувствам чудесно.

Крес опипа с ръка задната част на главата му. Косата му беше суха, тъй че поне нямаше кървяща рана.

— Ударът в главата ти беше доста силен.

Трън изгрухтя и се помъчи да си измъкне ръцете от завързаното одеяло.

— Я, стой, онзи нож трябва да е тук някъде… — Гласът й замря и тя затърси сред отломките и хаоса наоколо им.

— Да, падна от леглото.

— Да, видях… ето го там! — Крес зърна дръжката на ножа, затъкнат под един паднал екран, спусна се да го вземе, но нали косата й се бе оплела около нея и Трън, та я дръпна обратно назад. Тя изскимтя и взе да си масажира скалпа.

Той пак отвори очи и се намръщи.

— Не си спомням да сме били вързани един за друг.

— Съжалявам. Косата ми понякога просто се завира навсякъде и… ако само можеш да… ето така, завърти се насам. — И тя взе лакътя му и го побутна да се завърти. Той се намръщи, но се подчини и така й позволи да се помести толкова, че да стигне дръжката на ножа.

— А ти сигурна ли си, че всичко свърши… — подхвана Трън, но момичето вече се беше надвесило над него и режеше одеялото. — О, виждам, че имаш добра памет.

— Хъм? — измърмори Крес, вглъбена в рязането на протритото одеяло, което с лекота се късаше под острието, докато накрая падна и Трън си отдъхна облекчено. Той потърка китките си, после посегна към главата си. Но чорлавите масури на Крес се опитаха да му попречат и той дръпна по-силно. Крес изскимтя и падна рязко на гърдите му. Но капитанът дори не забеляза, тъй като тъкмо опипа с пръсти задната част на главата си.

— Ох — измърмори той.

— Да, ох — съгласи се и Крес.

— Тази цицина няма да ми мине скоро. Пипни да видиш.

— Къде?

Трън потърси ръката й и я вдигна до главата си.

— Имам огромна цицина тук отзад. Нищо чудно, че имам такова главоболие.

Трън наистина имаше грамадна цицина, но Крес мислеше единствено за това колко мека беше косата му и как тя в действителност лежеше отгоре му. Момичето се изчерви.

— Да, голяма е. Знаеш ли, мисля си, че може би трябва да… хъм…

Но Крес нямаше никаква представа какво трябва да направи Трън. Да я целуне, помисли си тя. Нали това правеха хората, когато оцелеят след разтърсващо преживяване, в което едва не са изгубили живота си? Крес си знаеше, че очакването й не беше уместно, но при тази близост с него за друго не можеше да мисли. Тя копнееше да се прилепи до него, да притисне носа си в ризата му и да поеме дълбоко дъх. Но не искаше той да я вземе за чудата. Не искаше да се досети, че този миг, в който той лежеше наранен в разбития й сателит, далеч от своите приятели, беше най-съвършеният в живота й.

Трън сбърчи чело и взе един кичур, който се беше увил около горната част на ръката му.

— Трябва да направим нещо с тази коса.

— Да! Трябва! — тя се отдръпна от него, но скалпът й се възпротиви, защото косата й още стоеше затисната под телата им. Внимателно, кичур по кичур, Крес взе да разплита себе си от Трън.

— Защо не светнем лампите? Така ще ти е по-лесно.

Крес спря.

— Да светнем лампите ли?

— С гласово активиране ли са? Ако компютърната система се е изключила по време на падането… Велики спатии, сигурно е посред нощ. Имаш ли портскрийн или нещо друго, което да пуснем да ни свети?

Крес наклони глава на една страна.

— Не… не те разбирам.

За миг Трън се ядоса.

— Щеше да стане по-лесно, ако виждаме какво правим!

Очите му бяха широко отворени, но гледаха празно покрай рамото на Крес. Той отстрани няколко кичура, които се бяха заплели около китката му, и после размаха ръка пред лицето си.

— По-тъмна нощ от тази не съм виждал! Сигурно сме някъде извън града, сред полето… Днес да няма новолуние? — Той се свъси още повече и Крес разбра, че се опитваше да си припомни в коя фаза беше Луната. — Нещо не е наред. Трябва да е много облачно навън.