Крес

— Тя би пожертвала всекиго, за да те залови. Явно кралицата смята, че си заплаха за нея.

Синдер стисна зъби с такава сила, че чак ченето й щеше да се строши от напрежението. Ето ти я истината, изречена с такава безочлива простота. Смътни спомени се надигнаха у нея, които водеха към началото на цялата история.

Тя беше виновна. Тя беше виновна за всичко.

Лунитяните преследваха нея.

— Дай си потника — промълви тихо. Този път дори не си направи труда да го контролира и стражът свали потника, без да спори. Синдер го грабна от него и видя как точно под ребрата от кожата му стърчи нейната стреличка. Тя извърна поглед встрани и притисна потника към ранения гръб на Вълка.

— Завърти го на една страна.

— Моля?

— Обърни го на една страна. Така дихателните пътища ще се отворят и той ще диша по-леко.

Синдер го погледна намръщено, но едно четирисекундно търсене в мрежата потвърди, че предложението му е правилно, и тя завъртя Вълка на една страна колкото се може по-внимателно, нагласи краката му така, както беше показано на медицинската диаграма в мозъка й. Лунитянинът не й помогна, но когато Синдер свърши, кимна одобрително.

— Синдер?

Беше тънкият, сдържан глас на Ико. В кораба беше станало тъмно, светеше единствено аварийното осветление, работеха само основните системи. Тревогата на Ико й пречеше да си гледа работата, точно както пречеше и на Синдер.

— Какво ще правим?

Синдер се задъха. В главата й избухна силна болка. Тежестта на случилото се я притискаше толкова силно, че тя се изкушаваше да се свие върху Вълка и да се предаде. Не можеше да помогне на Скарлет, нито на Трън. Не можеше да спаси света. Не можеше никого да спаси.

— И аз не знам — прошепна тя. — И аз не знам.

— Като за начало може да намерим място, на което да се скрием — предложи мъжът. Раздиращ звук последва думите му — беше откъснал парцалче от подгъва на панталоните си. Той издърпа стреличката, сви се от болка, хвърли я в коридора и притисна парчето плат към раната си. За първи път Синдер забеляза, че стражът носеше в калъф на колана си огромен ловджийски нож. Когато тя замълча, той вдигна към нея острите си като шило очи. — Може би някъде, където приятелят ти ще получи помощ. Това е просто предложение.

Синдер поклати глава.

— Няма как да стане. Загубихме и двамата си пилоти, а аз не мога да летя… не знам как…

— Аз мога.

— Но Скарлет…

— Чуй ме. Сибил Мира ще се свърже с Луна, ще изпрати подкрепление, а корабите на кралицата не са чак толкова далеч, колкото си мислиш. Цяла армия ще се спусне подире ти.

— Но…

— Няма „но“. Нищо не можеш да направиш за другата си приятелка. Считай, че е мъртва. Но на него може би ще успееш да помогнеш.

Синдер отпусна брадичката си, сви се. Противоречиви решения заплашваха да разкъсат главата й. Мъжът мислеше логично. Тя съзнаваше това. Но й беше толкова трудно да се признае за победена. Да се откаже да спаси Скарлет. Да направи тази жертва и да живее после с мисълта за това.

Но с всяка изминала минута тя бе на път да загуби и Вълка. Синдер сведе поглед. Лицето на Вълка се бе свило от болка, по челото му имаше капчици пот.

— Кораб — повика стражът, — изчисли местоположението ни и приблизителната траектория над Земята. Кое е най-близкото място, където можем да кацнем? Гледай да е някъде, където не е много населено.

— На мен ли говорите? — след кратко колебание се чу гласът на Ико.

Стражът присви очи към тавана.

— Да. На теб!

— Извинете, разбира се. Сега ще изчисля. — Лампите светнаха по-ярко. — Ако направим естествено спускане към Земята, за около седемнадесет минути ще кацнем в Централна или Северна Африка. Един по-широк радиус от хиляда и петстотин километра ни отваря път към средиземноморските региони на Европа, а също и западната част на Източната република.

— Трябва да закараме Вълка в болница — тихо каза Синдер. Но още щом го каза, осъзна, че във всяка болница на Земята веднага щяха да разберат, че той е лунен войник, хибрид между човек и вълк. При това, ако го отведе в болница, самата тя поемаше риск за живота си, да не говорим, че Рампион лесно се разпознаваше… Къде, къде можеха да намерят убежище?

Навсякъде беше опасно.

Вълка простена под нея. Гърдите му изхъркаха.

Трябваше му болница… или лекар.

Африка. Доктор Ърланд.

Синдер вдигна поглед към лунитянина и за първи път сред мудния хаос в главата си се помъчи да се запита защо. Защо не ги бе убил до крак? Защо им помагаше? Защо?

— Ти служиш на кралицата — рече му тя. — Как мога да ти вярвам?

Устните му се извиха, като че тя си бе направила шега, но очите му побързаха отново да си възвърнат твърдостта.

— Аз служа на моята принцеса. И на никого другиго!

Подът сякаш пропадна под краката на Синдер. Принцесата. Неговата принцеса.

Той е знаел!

Тя даде малко време на детектора си да разпознае лъжата, но това така и не стана. Мъжът казваше истината.

— Африка — проговори Синдер. — Ико, заведи ни в Африка. На мястото, на което летумозисът е избухнал за първи път.

Глава дванадесета