Крес

Тя изпълзя напред, вън от обръча на ръцете му, избута се навътре в сенките. Прилепи максимално гръб до стената, а двете й ръце се опряха с все сила в рамката на леглото, за да се закрепи здраво на едно място.

Трън стана от земята и хвана най-близката подпора, за да се издърпа напред.

Тресенето спря. Смени го плавно, бързо спускане. Ярката светлина в прозорците избледня до слънчево синьо. Стомахът на Трън се надигна и той се почувства, като че е засмукан от вакуум.

Той чу как момичето изпищя. В главата му избухна болка, ярка светлина и светът потъна в мрак.

Книга втора

Вещицата отряза златните й коси и я захвърли в огромна пустиня.

Глава тринадесета

Крес никога не би повярвала, че има силата да завлече Карсуел Трън под леглото, да застопори до стената безжизненото му тяло, но ето че доказателството беше в ръцете й. А край тях не спираха да хвърчат и да тряскат кабели, екрани, щепсели, чинии, храна. Стените на сателита пъшкаха и Крес стисна очи, като се мъчеше да не си представя как горещината и триенето разтопяват болтовете, спойката, мъчеше се да не прави догадки колко издръжлив е този неизпробван сателит. Мъчеше се да не мисли за падането на Земята, за нейните планини, океани, ледници, гори, за удара, който щеше да последва, когато хвърленият от космоса сателит се блъсне в планетата и се разбие на милиарди дребни парченца.

Обаче тази работа хич не й се удаваше.

Падането продължаваше цяла вечност, а в това време малкият свят на Крес се разпадаше.

Тя се бе провалила. Досега парашутът трябваше да се е разтворил. И тя трябваше да почувства как се освобождава, как рязко ги връща нагоре, когато овладее падането им, как бавно ги спуска на Земята. Но падането им само повече и повече се ускоряваше, а в сателита ставаше все по-горещо. Може би беше объркала нещо, може би отворът за парашута се е повредил или пък изобщо нямаше парашут, а паролата е била от несъществуваща програма. Нали Сибил беше поръчала сателита. А тя никога не е смятала да остави Крес да кацне в безопасност на синята планета.

Сибил я бе надвила. Те щяха да умрат.

Крес загърна с тялото си Карсуел Трън и зарови лицето си в косата му. Така поне той нямаше да усети нищо. Нямаше да се страхува.

И тогава — потръпване, усещане, различно от падането. Крес чу изплющяването на въжетата от найлон, съскането, и ето, внезапното друсване, което сякаш ги дръпна нагоре към небето. Тя изкрещя, стисна още по-здраво Карсуел Трън, а от това рамото й се удари в долната страна на леглото.

Падането заприлича на потъване, а Крес все така ридаеше, но вече от облекчение. Стискаше изопнатото тяло на Трън и ридаеше, задъхваше се и пак ридаеше.

Измина много време, а ударът така и не идваше. Когато най-сетне се удариха в земята, от сътресението Крес пак се блъсна в леглото. Сателитът падна, пързулна се, преобърна се и тръгна надолу. Пързаляха се по нещо твърдо, може би хълм или планински склон. Крес стисна зъби, за да не изпищи, и се помъчи с една ръка да предпази Трън, докато с другата се хвана плътно до стената. На повърхността на Земята имаше толкова много вода — тя беше очаквала да паднат във вода, а не върху това твърдо нещо, в което се бяха разбили. Най-накрая спиралното спускане свърши с грохот, от който стените наоколо им се разтърсиха.

Белите дробове на Крес горяха от усилието й да си поеме въздух с цяло гърло. Всяко мускулче я болеше от адреналина, от напрежението, докато се подготвяше за удара, от блъскането, което тялото й беше понесло.

Но в главата й нямаше болка.

Те бяха живи.

Бяха паднали на Земята и бяха живи.

Вик, породен от напрежението и от благодарност, се изтръгна от Крес, тя прегърна Трън и се разрида от щастие, свряна във врата му, но радостта й изчезна, когато той не я взе в обятията си. Беше забравила, че капитанът си бе ударил главата в рамката на леглото, беше забравила как тялото му бе захвърлено на пода, как Трън се бе свлякъл в ъгъла и как тя го бе завлякла под леглото, без той да гъкне, без да помръдне.

Крес се отлепи от него. От нея течеше пот, а косата й ги бе сплела, беше се увила около двамата почти толкова здраво, колкото възлите на Сибил с чаршафите.

— Карсуел? — просъска Крес. Стори й се необичайно да изрича на глас името му, сякаш още не беше заслужила тази близост. Облиза устните си и каза с дрезгав глас: — Господин Трън? — Пръстите й се допряха до гърлото му. Облекчение — пулсът му беше силен. По време на падането се бе усъмнила дали чува дишането му, но сега, когато всичко беше притихнало и неподвижно, Крес долавяше свистенето на въздуха от устата му. Може би беше получил сътресение. Крес беше прочела някъде, че когато си ударят главите, хората могат да получат сътресение. Не можеше да си спомни какво им ставаше от това, но знаеше, че не е хубаво.

— Събудете се. Моля ви. Живи сме. Успяхме. — Момичето допря дланта си до лицето на Трън и с изненада установи, че то е грапаво и изобщо не е гладко като собственото й лице.