Крес

Беше чисто, можеше да стреля.

От адреналина нервите й бръмчаха. Синдер вдигна ръка, приготви стреличката. Прицели се.

Тогава пред нея изскочи Скарлет, вдигнала ръцете си встрани като буквата „Т“. Умът й беше във властта на чародейката и тя гледаше безизразно.

От облекчение Синдер едва не припадна. Без да се колебае, тя хвана Скарлет през кръста с една ръка, вдигна другата и пусна залп от стрелички по посока на чародейката — повече с надеждата да я държи на разстояние, отколкото да я нарани. Щом и последният от заварените й пирони се удари в металните стени, Синдер се препъна и падна назад в коридора. Видя оранжевата лампичка в окото си точно в оня миг, в който изкрещя:

— Ико, сега!

Докато вратите се затваряха, тя зърна Сибил, която се катереше с мъка на по-близкия кораб, и чифт крака, които тичаха от другата му страна.

Краката на стража.

Но…

Но…

Сини джинси и обувки за тенис?

Синдер изпищя и блъсна тялото на Скарлет. Червеното яке с качулката трепна, преобрази се в лунна униформа. Обаянието изчезна заедно с оранжевата светлина в очите й. Стражът простена и се превъртя. Раната отстрани на тялото му кървеше.

Синдер беше взела стража! Сибил я бе измамила. А това означаваше…

— Не! Скарлет! Ико! — Синдер се хвърли към контролния панел, набра кода за отварянето на вратата, но отсреща светна грешка. Люкът на дока се отваряше оттатък вратата. Смразяващ кръвта вик отекна в коридора и Синдер някак отдалеч разбра, че беше нейният.

— Синдер! Какво става? Какво…

— Скарлет е вътре… тя…

Синдер драскаше жестоко с нокти по херметически затворената врата, а излитащата в космоса Скарлет беше все пред очите й.

— Синдер, капсулата! — викна Ико. — Сибил взима капсулата. На борда има две живи същества.

— Какво? — Синдер вдигна поглед към панела. Съвсем вярно — скенерите в дока отчитаха, че там бе останал само един кораб.

Чародейката се бе спасила и бе отвела Скарлет със себе си.

Глава единадесета

— Сибил отмъкна Скарлет — повтори Синдер. — Бързо! Затвори люка! Ще взема другия кораб и ще ги последвам…

Тя се позапъна неуверено, защото умът й взе да настига езика й — не знаеше как се управлява кораб. Но щеше да се научи. Можеше да свали инструкции и да… щеше да…

— Приятелят ти умира.

Синдер се извъртя. Беше забравила за лунния страж. Той притискаше с ръка тялото си там, където стреличката на Синдер все още стърчеше, но вниманието му беше върху Вълка. А Вълка беше в безсъзнание, наоколо му имаше кръв.

— О, не! Не! — Тя извади ножа от пръста си и взе да реже окървавения плат около раните на Вълка. — Трън. Трябва да приберем Трън. После тръгваме за Скарлет и аз… Ще превържа първо Вълка и… — Синдер погледна мъжа. — Дай си ризата! — рече тя твърдо, но заповедта й беше най-вече, за да събере собствените си мисли. Само след миг ръцете на стража работеха под нейна заповед и мъжът свали празния си кобур и изхлузи през главата си окървавената риза. Синдер остана доволна, като видя, че той носеше и потник — имаше чувството, че за да успее да спре кървенето на Вълка, ще им трябва всяко парченце плат, което можеше да послужи за превръзка. А после трябваше да намерят и начин да го пренесат в лечебницата, но в това състояние засега не можеха да го местят, не и нагоре по онази стълба.

Синдер се помъчи да отпъди от главата си мъчителната мисъл, че ризата и потникът нямаше да стигнат. И дори всички превръзки в лечебницата нямаше да стигнат.

Тя взе ризата на лунитянина, сви я на топка и я притисна в гърдите на Вълка. Късмет имаха, че куршумът беше пропуснал сърцето му. Надяваше се, че и другият не е засегнал някой важен орган. Мислите й бяха замъглени и се въртяха ли, въртяха в главата й. Трябваше да приберат Трън. Трябваше да тръгнат след Скарлет. Трябваше да спасят Вълка.

Но тя не можеше да се справи с всичко това сама.

Не можеше да направи нищо от тези неща сама.

— Трън… — Гласът й замря. — Къде е Трън? — Без да маха едната си ръка, с която притискаше раната на Вълка, Синдер протегна другата, улови мъжа за яката и го дръпна към себе си. — Какво направихте с Трън?

— Вашият спътник, който се качи на сателита ли? — рече той повече като заявление, отколкото като питане. На лицето му се изписа съжаление, но не много голямо. — Мъртъв е.

Синдер изпищя и го засили към стената.

— Лъжеш!

Той се дръпна, но така и не понечи да се защити, въпреки че вече не беше във властта й — Синдер не можеше да го държи под контрол, докато мислите й бяха така разцепени, докато в главата й цареше този хаос, това опустошение.

— Господарката Сибил промени траекторията на сателита и го извади от орбита. Той ще изгори, щом навлезе в атмосферата. Може би вече е изгорял. Няма какво да се направи.

— Не — рече Синдер и поклати глава. Всяка част от тялото й трепереше. — Сибил не би пожертвала програмиста си.

Но оранжевата лампичка в окото й не светваше. Мъжът не лъжеше. Той отпусна главата си назад и измери с поглед Синдер от главата до петите така, сякаш изучаваше някакъв рядък вид.