Крес

— Това поне обяснява жегата — додаде Трън. Крес нали беше по тънката си памучна рокличка, та досега не беше забелязала, но температурата май наистина се покачваше. Сигурно при падането настройките се бяха променили, а може би цялата система се бе развалила. — Ако имах избор, нямаше да кацнем точно в пустинята. Да виждаш нещо полезно? Палми или дупки с вода? Двойка камили, излезли на разходка?

Крес отново надзърна и забеляза как вълните, изваяни в пейзажа, се повтаряха до безкрайност.

— Не, няма нищо друго.

— Добре, ето какво искам да направиш — Трън вдигна пръстите си, за да отброи. — Първо, трябва да намериш начин да се свържем с Рампион. Колкото по-скоро се върнем на кораба ми, толкова по-добре. Второ, дай да видим дали няма да можем да отворим вратата. Продължи ли да се качва така температурата, живи ще се опечем тук.

Крес огледа безпорядъка от екрани и кабели по пода.

— На сателита никога не са инсталирани устройства за външна свръзка. Единственият ни шанс да се свържем с твоя екипаж беше чипът за ДИРКОМА, който Сибил отнесе със себе си. А дори и да имаше начин да се свържем с тях, нямаше да можем да им дадем точните си координати. Освен ако системата за позициониране на сателита не е останала здрава, но дори тогава…

Трън вдигна ръка.

— Чакай. Едно по едно. Първо трябва да им съобщим, че сме живи и да се уверим, че и те са добре. Знам, че ще могат да се справят с някакви си двама смотани лунитяни, но ще се успокоя напълно, когато сам се уверя в това. — Той сви рамене. — Веднъж да научат, че сме живи, може би Синдер ще успее да изнамери отнякъде някой огромен метален детектор или нещо подобно.

Крес огледа останките от падането.

— Едва ли ще можем да спасим нещо оттук. Екраните до един са счупени, а като съдя по това, че температурата не се регулира, генераторът е… О, не! Малка Крес! — Крес нададе вопъл и с ритници разчисти пътя си до главния компютър, където се приютяваше по-малкото й Аз. Той беше счупен от едната страна, а от кутията висяха парченца пластмаса и кабели. — О, малка Крес…

— Хъм, коя е тази малка Крес?

— Това съм аз — подсмъркна Крес. — Когато бях на десет. Малката Крес живееше в компютъра и ми правеше компания. А сега е мъртва. — Тя притисна кутията към гърдите си. — Горкичката ми, добра, мъничка Крес!

Трън дълго мълча, а после се покашля.

— Скарлет ме предупреди за това. Ако искаш, дай да погребем малката Крес и да продължаваме нататък, а? Искаш ли да кажа няколко думи за нея?

Крес вдигна поглед. Макар че лицето на Трън бе пълно със състрадание, тя си помисли, че той сигурно й се подиграваше.

— Не съм луда. Знам, че това е само компютър. Само че… аз сама я програмирах. Малката Крес беше единствената ми приятелка. Това е.

— Чакай малко, аз не те съдя. Аз самият съм на „ти“ в отношенията си с компютрите. Почакай само да се запознаеш с кораба ми. Тя е изключително рядка особа. — Изражението му стана замислено. — Като заговорихме за кораби, какво стана с другата капсула? Онази, с която пристигна стражът?

— О! Ами аз съвсем забравих за нея! — Крес пъхна внимателно компютъра под наклоненото писалище и се запрепъва към другата врата. Сателитът клечеше под ъгъл и тъй като втората врата се намираше от по-ниската наклонена страна, наложи се Крес да разчисти безбройните пластмасови парчетии и счупени машини, за да стигне до екрана, който отключваше вратата. Екранът беше изключен и след като Крес не успя да го включи, тя отвори вратичката, зад която се намираше ръчната система за отключване. В стената над вратата бяха разположени няколко лоста и дръжки. Крес знаеше, че те си стояха тук от години, но никога преди не им беше обръщала внимание.

Поради дългите години небрежно отношение ръчките заяждаха и момичето трябваше да употреби цялата си сила, за да дръпне лоста, опирайки крака си в стената за опора. Накрая ръчката се завъртя рязко надолу, вратите се отвориха настрани и между тях зейна пролука.

Трън чу как Крес се мъчи, надигна се и бавно тръгна към нея, като внимателно подритваше изпочупените парчета от пътя си. Държеше ръцете си протегнати напред, докато налетя право на Крес и двамата заедно разтвориха вратата по-широко.

Тунелът, където ставаше скачването, беше в още по-окаяно състояние и от сателита. Почти цяла една стена беше откъсната и през цепнатините вятърът вече бе започнал да навява купчини пясък. От потрошените стени висяха жици и клеми, а Крес долавяше миризма на пушек и горчив дъх на изгоряла пластмаса. Корабът беше влязъл навътре по коридора, огъвайки далечния му край като хармоника. Скобата за скачване беше набучена право през контролното табло в пилотската кабина на кораба, напуквайки стъклото на тънки линии.

— Никак не мирише добре. Кажи ми, че на вид положението е по-добро. Моля те — рече Трън, който се бе облегнал на рамката на вратата.

— Боя се, че не е. Корабът е разрушен, а по всичко личи, че апаратите също. — Крес тръгна надолу, като се подпираше на стената за равновесие. Натисна няколко копчета в опита си да върне кораба към живот, но всичко се оказа безполезно.