Крес

— Добре. Минаваме на следващия план. — Трън потърка очи. — Няма как да се свържем с Рампион, следователно и те няма как да научат, че сме живи. В такъв случай няма защо да стоим тук и да се молим някой да мине насам. Ще трябва да се опитаме сами да намерим някаква цивилизация.

Крес уви ръце около тялото си — в стомаха й бушуваше смесица от страх и замайващо вълнение. Щеше да напусне сателита.

— Слънцето залязва — каза тя. — Поне няма да вървим в горещината.

Трън изви замислено устни.

— По това време на годината нощите не би трябвало да са много студени, без значение в кое полукълбо сме кацнали. Трябва да вземем всичката храна, която можем да носим. Имаш ли и други одеяла? А, ще ти трябва също и яке.

Крес потри с длани тънката си рокличка.

— Но аз нямам яке. Никога не съм имала.

— Какво ли се учудвам — въздъхна Трън.

— Но имам още една рокля, която не е толкова износена като тази.

— По-добре си сложи панталони.

Крес погледна голите си крака. Никога не беше носила панталони.

— Роклите са всичките дрехи, които Сибил ми е давала. Освен това… нямам и обувки.

— Нямаш обувки ли? — Трън взе да масажира челото си. — Така, добре де. В армията минах курс по оцеляване. Все ще измисля нещо.

— Имам малко бутилки — можем да ги напълним с вода. А също и пакетирана храна, колкото искаш.

— Все е нещо като за начало. Водата е най-важна. Обезводняването е много по-страшно от глада. А кърпи имаш ли?

— Две.

— Добре. Вземи и тях. Намери нещо, което да използваме за въже. — Трън вдигна левия си крак. — А докато вършиш тези неща, да знаеш случайно какво стана с другия ми ботуш?

— Сигурен ли си, че не искаш да оставиш на мен?

Трън се навъси. Празният му поглед беше забоден някъде около коляното й.

— Може и да имам временна слепота, но не съм безполезен. Още мога да правя хубави възли.

Крес се почеса по ухото и се въздържа от по-нататъшни приказки. Беше седнала на ръба на леглото и сплиташе на въже един от собствените си отрязани кичури коса, а Трън стоеше на колене пред нея. Със съсредоточено изражение на лицето той уви една кърпа около стъпалото й, сетне преметна няколко пъти „въжето“ през глезена и извивката на стъпалото й и накрая го завърза на сложен възел.

— Трябва да са стегнати и удобни. Ако платът е прекалено хлабав, ще те ожули и ще ти излязат мазоли. Как се чувстваш?

Крес размърда пръсти.

— Добре — отвърна тя и зачака Трън да свърши и с другия крак. После скришом нагласи надипления плат така, че да й е удобно. Изправи се и се почувства странно — сякаш газеше по възглавници на буци, но Трън, изглежда, смяташе, че веднъж да тръгнат през пустинята, тя щеше да му бъде благодарна за тези импровизирани обуща.

От едно одеяло двамата заедно направиха вързоп, в който сложиха вода, храна, чаршафи и малката аптечка, която Крес никога не беше ползвала. Ножът беше прибран на сигурно в ботуша на Трън, а от счупената рамка на леглото те взеха една метална пръчка, на която той да се подпира при ходене. Всеки от тях се напи с вода, колкото можа да поеме, а сетне Крес огледа за последно сателита и като не видя нищо, което да си струва да вземат с тях, отиде до люка за кацане и дръпна надолу лоста за ръчно отключване. Със силен звук вътрешният механизъм на вратата се освободи. Хидравликата изсъска. Между металните врати се отвори процеп, колкото Трън да пъхне пръстите си и да избута едното крило навътре в дупката в стената.

Сух бриз повя в сателита, аромат, който Крес не можеше да сравни с нищо друго. Той изобщо не приличаше нито на сателита, нито на машините, нито на парфюма на Сибил.

Мирише на Земята, помисли си тя и запомни мириса. Или на пустинята.

Трън метна на рамо импровизирания вързоп със запасите им, ритна няколко парчетии от пътя си и протегна ръката си към Крес.

— Води ме! — Ръката му обви нейната и Крес поиска да вкуси мига, усещането от допира, от топлината, от съвършения аромат на свободата, но Трън я побутна да върви напред, преди тя да може да се наслади на мига.

В края на коридора бяха перилата и двете стъпала, водещи до мястото, където обикновено се скачваха корабите. Но сега там имаше само пясък, обагрен в лавандуловосиньо от нощните сенки, които пълзяха насам. Той вече беше позатрупал и второто стъпало и Крес получи видение, в което пясъкът полека засипваше сателита, докато накрая пустинята го скриеше дълбоко в пазвата си.

Тя погледна нататък, отвъд перилата и дюните, към хълмистия хоризонт. Небето беше като облак виолетов цвят, а там, където гаснеше — синьо, черно, звезди. Същите звезди, които познаваше, но сега те се разгръщаха над нея като одеяло. Цялото небе, целият свят се канеше да я погълне.

Главата й се завъртя. Замаяна, Крес политна назад и се блъсна в Трън.

— Какво? Какво стана?