Кървавата река

— При това време е по-добре да стоят вътре — каза Стив, за да я успокои, макар че изобщо не беше спокоен.

От друга страна, нямаше смисъл да се тревожи за онова, което можеше да се е случило, а може и да не се бе случило на Джоди, Келсо и Кадилак. Първото нещо, което трябваше да направят, беше самите те да кацнат благополучно.

Той се наклони наляво и се насочи на изток почти успоредно на твърдия път по посока на вятъра. Въгленосивата сянка на самолета му се плъзгаше по снега. След тридесет секунди по цифровия часовник в кабината беше почти на миля оттатък дърветата.

Зави обратно, подготви се за кацане и каза на Клиъруотър по радиоканала:

— Ще летя над пътя. Кажи ми, когато ги видиш. Може да стане всеки момент!

Клиъруотър откопча предпазните колани, долепи лице до стъклото и се взря навън.

Видимостта беше отвратителна. Земята беше побеляла, около тях се сипеха снежинки. От показанията на уредите Стив разбираше, че лети по права линия на височина по-малко от петдесет фута, но силните пориви на вятъра ги тласкаха във всички посоки. Единственият надежден указател къде свършва земята и откъде започва небето бяха тъмните закътани петна под клоните на дърветата.

— Сега! Сега!

Колелетата докоснаха земята и Стив изключи двигателя. Зърна за миг предната половина на скайрайдъра на Келсо — беше се ударил в едно дърво край не настиланата повече от деветстотин години магистрала с шест платна. Кацането беше като пързаляне с ролкови кънки по гофрирана ламарина. Стив издърпа лоста на спирачката докрай и блокира главните колела. И точно когато се чудеше какво е станало с другата половина на скайрайдъра на Келсо, се блъснаха в него.

Стив, който миг преди това беше получил предупредителен сигнал от своя ангел пазител, дръпна Клиъруотър назад. Успя да я предпази да не изхвърчи с главата напред от кабината, но рязкото спиране я свлече от седалката. Коленете й се удариха в арматурното табло, чу се остро пукане като от чупене на кости и Стив изтръпна.

Клиъруотър не издаде никакъв звук. Твърдостта на характера и душевната дисциплина бяха направили мютите — с малко изключения — почти напълно неподатливи на болка.

— Кристо! Добре ли си?

Клиъруотър бавно се надигна, опипа коленете си и изпъшка:

— Ще ти кажа, след като се опитам да ходя. — Посегна към лоста, с който се отваряше нейната страна на кабината. — Трябва да намерим Кадилак…

Стив я хвана за рамото и я натисна на седалката.

— Стой тук. Аз ще отида да видя какво е станало. — Той бързо се измъкна. Болката от раната в бедрото му напомни, че Клиъруотър не е единствената, която не е в най-добра форма за надземна експедиция.

Затвори кабината и погледна да види в какво са се ударили. Беше разкъсаният опашен лонжерон на самолета на Келсо. Витлото се беше счупило.

„Браво, Брикман…“ Той отвори товарното отделение и извади сламено пончо — дреха, каквато майсторите на желязо даваха на робите мюти. Спусна визьора на шлема си, наведе се срещу виещия вятър и закуцука към разбития скайрайдър на Келсо.

Той се беше блъснал в едно огромно дърво — тъмен силует сред белия пейзаж. Ударът беше свалил снега от клоните и той почти бе затрупал самолета. Нямаше никакъв знак за движение, никакъв звук.

Дръжката от дясната страна на кабината беше заяла. Стив разби аварийния спасителен панел зад кабината и се опита да я отвори. Пантите бяха изкривени и заяли. Той ги насили нагоре и видя, че другата половина е разбита. Вътре влизаше сняг и покриваше тялото на Келсо. Джоди се беше превила на две. Лявата й ръка беше върху гърдите — дясната върху Келсо.

Стив сложи ръка върху рамото й.

— Джоди…

Главата й леко се помръдна.

— Как си?

Джоди отвори очи. Трябваха й няколко секунди да фокусира очите си. За мозъка й трябваше малко повече.

— Ох… — Ръцете й посегнаха към катарамата на предпазния колан.

Стив я откопча. След това охлаби каишката под брадата на шлема й и го свали.

— Имаш ли нещо счупено?

— Мисля, че не. Вратът ми… — Тя предпазливо помръдна глава. — Ооо!

— Чакай… — Той опипа мускулите и костите на гърба й и тя се задъха от болка.

— Ей! По-леко!

— Ще се оправиш. Малко ще боли, но изглежда всичко си е на място.

— Мога винаги да си тегля куршума, нали? Когато ровихме в склада на брега, взехме няколко ампули с морфин и няколко пакетчета клауд найн.

— Те може да ни трябват за Келсо… ако е жив. Хайде, размърдай си задника. — Той й подаде ръка и тя се заизмъква от кабината. Клиъруотър накуцваше неуверено към тях.

— Май имаме още един кандидат за парада на болните — засмя се Джоди, въпреки че зъбите й тракаха от студ. — Загазихме. Но все пак мисля, че има надежда.

Стив вече беше влязъл в кабината и проверяваше пулса на Келсо.

— Жив е… Дейв! Дейв! Чуваш ли ме?

Келсо простена. Стив вдигна визьора на шлема му и видя, че е стиснал зъби от болка. Алуминиевите ребра от неговата страна на кабината бяха разкъсани и смачкани и Келсо беше затиснат от бедрата надолу.

— Лошо ли е пострадал? — попита Джоди.

— Не знам. Но не изглежда добре.

Клиъруотър отиде при тях и се наведе над кабината. Дишаше през стиснати зъби.