Кървавата река

Същият въпрос можеше да се постави на Първото семейство. Може би това беше причината, поради която той не можеше да се освободи: да потърси укритие, да потърси възможност… и затова се чувстваше толкова объркан. Страстно желаеше да се успокои с мисълта, че някъде има приятел, който бди над него, готов е да му протегне ръка, да поеме част от товара му, но не можеше да се съгласи наистина да се осланя на някого или нещо. Имаше моменти, когато започваше да се съмнява дори в Клиъруотър. Защото ако погледнеш, всеки има гледна точка. И онова, което наистина създаваше проблеми, беше идеята, че някой друг — било това личност като Генералния президент или някоя въображаема сила като Талисмана — вече е планирал всяка стъпка, която ще направиш в живота си… и че той, Стивън Рузвелт Брикман, не може да направи нищо, за да промени хода на събитията.

Като много млади хора, Стив бъркаше материалния свят — външната реалност — с духовния свят. И тъй като във Федерацията нямаше книги и единствената морална философия — гарнирана с голяма доза лична заинтересованост — се разпространяваше чрез телевидеомрежата на Федерацията от Първото семейство, той не разбираше своята дилема и ключовия цитат отпреди Холокоста, който би донесъл мир на ума му: „Ние може да не сме господари на съдбата си, но всеки от нас е ръководител на душата си“.

Без оглед на нашите физически или материални обстоятелства, без значение дали съдбата ни е дарила с добро бъдеще, или ни е наказала да понесем най-жестоки удари (или и двете), вътрешно ние имаме силата да вземем съзнателно решение да запазим човечността си, способността си да обичаме и чувството си за право и справедливост, и истина.

Когато се върна да вземе торбите от скайрайдъра на Стив, Джоди определи по навигационните системи настоящото им местоположение. В неповредената кабина имаше инерциален трасиращ прибор, който автоматично контролираше скоростта и посоката на полета. Тъй като приборът беше записал координатите на Лонг Пойнт, той можеше да изчисли къде се намират. Тя нанесе върху картата показанията за географска ширина и дължина и каза на Стив, че са на няколко мили на изток от реперната точка Меривил, Индиана.

Полетът им ги беше отвел в съседната часова зона. Бордовият цифров часовник се беше настроил автоматично и ръчните им часовници бяха с един час напред — нещо, което тя беше пропуснала да забележи. Не че имаше някакво значение; те имаха други, по-неотложни грижи. Но за дневника сега беше 14.16 централно стандартно време. А снегът не спираше.

Деветстотин мили на югозапад часовниците на борда на „Луизианската дама“ показваха планинско стандартно време. Полковник Мери Андерсън беше съобщила за пристигането си в Санта. Фе и скоро щеше да се качи на вътрешната совалка за Хюстън/Гранд Сентрал. Досега „Дамата“ се беше придвижвала добре напред, поддържайки средна скорост 18 мили в час. Беше пресякла река Арканзас и сега се беше насочила към Ламар, последната реперна точка преди щатската граница Колорадо/Канзас.

На сутринта, когато Изо Уантанабе излезе на палубата, небето беше чисто. Той се качи по току-що изметените от снега стъпала на мостика и се огледа. Целият свят бе затрупан дебела снежна покривка.

Поради атмосферните условия Изо не можеше да изпрати съобщението, което беше подготвил предния ден, а и може би щеше да е просто загуба на време да го изпраща. Ако хората-птици бяха успели да изпреварят снежния облак и да се върнат в гълъбарниците си, отговорът на неговия въпрос нямаше да има никакво значение. От друга страна, получаването на неговото съобщение и съдържанието му щяха да бъдат съответно отбелязани и това щеше да е доказателство за бдителността му. Но дори ако агентът в Лудингтън нямаше да докладва нищо, това не променяше съществено ситуацията. Желязната змия, която носеше облачни воини в корема си и с белия си горещ дъх убиваше всички, които се приближаваха до нея, може би все още се криеше на западния бряг на река Мис-Хипи.

Досега не беше имало нападения през зимните месеци, но можеше и да има. Облачните воини може би бяха видели кораба. Ако господарите им заключеха, че неговото присъствие означава укрепване на връзките между майсторите на желязо и Плейнфолк, може би щяха да се върнат и да го атакуват със страхотните си огнени цветя. Така че той трябваше да внимава — и то много. Изо извика хората си на палубата, каза им какво е видял предния ден и обясни колко е важно. От този момент целият екипаж по двойки на двучасови смени трябваше да наблюдава небето от зори до мрак.

След като набързо добави послепис към първоначалното съобщение, Изо нареди на гълъбаря да подготви най-бързата птица. Докато прикрепваха към крака й съобщението, поставено в миниатюрна капсула, от Нюи-нисо пристигна друг пощенски гълъб. Известия от „приятелски“ мютски племена, чиято територия лежеше на северозапад, съобщаваха за два „стрелолиста“, прелетели „от изток“.

От Ни-Исан…