Кървавата река

Снегът по другите стъкла хвърляше зловеща светлина върху тъмно оцветената вътрешност. Въпреки чуждестранната си конструкция двете седалки с предпазни колани за пътниците му бяха ясни. Колкото до функциите на странните прибори, разположени пред тях, това беше загадка, която Изо нямаше да се опитва да разгадае. Беше видял достатъчно, за да разбере, че това е изключително опасна машина, в която той и неговите хора не бива да се опитват да влизат. Самолетът и всичко в него беше дело на подземните хора, роби на тъмната светлина — лошата сила, която беше разрушила предишния свят.

Изо не се съмняваше, че това са двете небесни колесници, които беше видял да идват от изток и които бяха прелетели над Бентън Харбър. Двамата с войника обиколиха самолета, но виелиците, които бяха спъвали придвижването им през първите три дни, бяха заличили следите, оставени от заминалите облачни воини.

Това щеше да направи намирането им по-трудно, но Изо не се разтревожи много. Тъй като неговата група при пътуването си на юг не беше срещнала никакви следи, това можеше да означава, че облачните воини може да са тръгнали в посоката, която той очакваше — на запад. Ако вървяха пеша през дълбокия сняг, при това с най-малко един ранен, придвижването им щеше да е болезнено бавно.

Това бяха предположения, направени въз основа на най-оскъдни доказателства, но в миналото Изо винаги беше имал късмет, когато се беше осланял на преценката си. Ако пак беше прав (а той беше убеден, че е), имаше голяма вероятност да попадне на следата на бегълците преди те да стигнат Мис-Хипи.

Но без храна и за хората, и за изтощените коне, незабавното преследване беше невъзможно. При това време, за да предприемат дълго пътуване по страната, щяха да се нуждаят от отпочинали коне и още товарни животни. Първата стъпка беше да се върнат в плаващия дом и той да изпрати съобщение на господарите си. Изо даде знак на моряка да го последва, обърна се към лагера и затича с препъване през снега…

Придвижването им по покритата със сняг земя беше болезнено бавно, но проблемът за студа беше частично решен, преди да напуснат подслона си. Като оставиха Клиъруотър да се грижи за Келсо, Стив и Джоди отидоха на лов с Кадилак. Пистолетите нямаха далекобойността на мютските арбалети, но след два дни преследване на всичко с кожа те набавиха достатъчно кожи да се защитят от студа.

Проблемът за съшиването им беше предвиден от онзи, който беше проектирал пакетите за оцеляване, каквито имаше във всеки скайрайдър; във всеки пакет имаше различни игли и макари със здрави конци. Наклякали около огъня като имигранти шивачи, току-що пристигнали от царска Русия, те се заловиха за работа. На разсъмване шивашкият кръжок беше приготвил няколко безформени горни дрехи, които овързаха около телата си с жици и ленти тъкан, отпрани от счупения скайрайдър. За щастие те държаха повече на топлината, отколкото на външния си вид, защото когато беше завързан и последният възел и излязоха навън да проверят ботушите си на йети, приличаха на четирима уличници примитиви от каменната ера, които търсят мамонтови бургери.

Колективното, но малко неохотно решение да тръгнат на запад покрай пътя беше взето приблизително по времето, когато Изо Уантанабе реши да тръгне в същата посока. Хаплив студен вятър гонеше снега по полето, но Стив не искаше да спира. Всички бяха в заядливо настроение, но въпреки отвратителното време тръгнаха, защото снегът и вятърът бързо щяха да заличат следите им.

Опакован като мумия с отражателни термични одеяла и завит с мечешка кожа — още мокра и кървава от вътрешната страна — Дейв Келсо лежеше на импровизираната носилка.

Със Стив и Клиъруотър отпред и Кадилак и Джоди отзад товарът беше равномерно разпределен и лек, но, след първите няколко мили Стив разбра, че няма да могат да го пренесат през снега чак до Уайоминг.

Освен че не беше възможно физически, нямаше смисъл да го правят — както Стив вече беше заключил. Когато стигнеха там, фрактурите на Келсо щяха да са неизлечими. Но дори да го изоставеха, както бяха лошо подготвени и при този дълбок сняг, беше съмнително дали те самите ще могат да преживеят такова пътуване.

Трябваше да намерят къде да се приютят до пролетта. Стив знаеше само едно такова място — землянката, използвана от него в Небраска. Тя беше топла, суха, добре скрита и достатъчно голяма за петимата. Добра идея, но имаше две големи пречки. Землянката беше построена от АМЕКСИКО, което означаваше, че там може да има друг агент под прикритие — с радиовръзка с Карлстром. И — по-голямата пречка — тя беше на седемстотин мили от сегашното им местоположение.

Стив със съжаление си спомни за Баз, игривото вълче, чийто кратък живот беше отнет от Малоун. После изтри картината от съзнанието си и върна мислите си към проблема за намиране на подходяща зимна квартира.

Трябваше да има друго решение…

Имаше, но то стана ясно няколко дни по-късно.