Кървавата река

Затоплен от едночасовото киснене в изпускащата пара бъчва и любовната прегръдка на жена си, Изо беше доволен. Настроението му се подобри още повече, когато неговият доверен сержант му предаде друго съобщение, пристигнало с пощенски гълъб в деня преди неговото завръщане.

С треперещи пръсти Изо разви хартиената лентичка. Беше по-дълга от обичайно и изписана и от двете страни. Съобщението — изпратено директно от двореца в Саракуза, дома на Яма-Шита — беше подписано от Аиши Сакимото, един от чичовците на господаря и ключов член на вътрешния съвет на рода. Но съобщението не само беше подписано — то беше и написано от ръката на Сакимото и в него се използваше интимната форма на обръщение, обичайно запазена за кореспонденция между благородници с еднакъв ранг. Изо не пропусна да отбележи жеста.

Съдържанието на съобщението беше стряскащо. Семейството на Яма-Шита търсеше петима роби, убили голям брой високопоставени майстори на желязо посредством смъртоносна комбинация от черен барут и тъмна светлина, след което избягали с „летящи коне“.

Сакимото нареждаше на Изо да направи всичко възможно, за да открие двата самолета. Ако се установяло, че тяхното въздушно пътуване е продължило, Сакимото искаше да бъде уведомен за последната посока, в която са се отправили. Ако, от друга страна, времето ги било принудило да кацнат в поверения му район, Изо трябвало да направи всичко възможно да открие настоящото местонахождение на ездачите — живи или мъртви.

Сакимото знаеше, че търсенето може да се окаже безплодно, но залогът беше честта на рода Яма-Шита. Ако намерел ездачите живи, Изо трябвало да използва най-изкусните средства, с които разполага, за да ги задържи в района, без да им даде основание да се разтревожат. Щяла да бъде изпратена наказателна експедиция да ги доведе и да изправи и тях, и съучастниците им пред съд, но това нямало да стане преди пролетта на следващата година.

Сакимото нареждаше Изо да не се намесва директно със собствените си малки сили. Ездачите имали силни приятели и скрити средства мигновено да ги извикат. Изо беше упълномощен да предложи на Плейнфолк примамки, с които да осигури тяхното сътрудничество. От него, разбира се, се очакваше да прояви благоразумие, но родът Яма-Шита щял да изпълни всички обещания, които той щял да направи от тяхно име — стига да доведат до положителни резултати.

Съобщението завършваше с топли пожелания и обещание, че ако Изо успее, той и семейството му ще бъдат богато възнаградени със земи и титли. Изо не се нуждаеше от по-нататъшно подканяне. С откриването на двата изоставени „летящи коня“ мечтите му за получаване на социален статус и материални награди, съответстващи на способностите му, вече ставаха осъществими. Ако искаше да задържи облачните воини, не трябваше да губи нито миг.

Докато екипажът от машинното отделение се трудеше да повиши налягането на парата, Изо наблюдаваше от мостика как пощенският гълъб с последния рапорт — скромно адресиран до Аиши Сакимото — отлита към Саракуза. След малко сержантът докладва, че корабът е готов да отплува. Изо даде команда за вдигане на котва и нареди на кормчията курс на запад през езерото Мичиган към легендарното родно място на мютите Ши-Карго.

Според предварително съставения план от навигатора капитан Райдър времето на пристигане на „Дамата“ в Сидър Рапидс беше 16.15 часа на 15 ноември. За това време от годината то се оказа неблагоразумно оптимистично, но макар Райдър да понесе главния удар от последвалото неудоволствие на СИНК-ТРЕЙН, той едва ли би могъл да бъде винен за допусната грешка. Досега нито един ешелон не беше дръзвал да излезе на сняг.

От Тринидад, Колорадо, до бреговете на Мисури всичко вървеше по план. При денонощното пътуване, което екипажът на ешелона наричаше трисменно търкаляне, „Дамата“ се движеше средно с 18 мили в час през първите 620 мили и пристигна в Канзас Сити късно след обяд на 13-и.

Макар че температурата на нощния въздух и на земята спадаше с настъпването на зимата, дъжд и сняг не беше валяло въпреки застрашаващото облачно небе. Това позволи на „Дамата“ да върви по суха повърхност — оптимални условия за толкова дълго транспортно средство — по рушащите се, покрити с трева и бурени остатъци на магистралната система отпреди Холокоста.

Мостовете над реките и клисурите отдавна бяха изчезнали. Плитките бавни реки можеха да се преминат на означените на картата бродове; по-дълбоките и по-широки — като Мисури — можеха да се пресекат само с помощта на специални съоръжения за преминаване на другия бряг. Реките със стръмни или осеяни със скали брегове бяха непреодолими бариери, които трябваше да се заобиколят.

Където беше възможно, ешелоните на Федерацията следваха леките завои и наклони, оформени от предшествениците на Амтрак, компанията, която беше наследила жалките останки от Американската железопътна мрежа — гигантско, епохално предприятие, опитомило и трансформирало един дивашки континент.