Кървавата река

Асансьорът се върна бързо и вторият скайхок също кацна.

Обикновено, освен караула, екипажът на ешелона оставаше вътре до зори, но тази вечер имаше много работа. СИНК-ТРЕЙН беше решил да презареди „Дамата“ за пътуването й.

— Ще трябва да ни вземете — каза капитанът на цистерните на Хартман с обезоръжаваща честност. — Няма никакъв смисъл и двамата да завършим със задници, затънали в снега.

„Дамата“ вече беше попълнила запаса си от водородни гранули по време на престоя в попътната станция Пуебло и сега Хартман трябваше да закачи две от цистерните — по една във всеки край — до силовите вагони. Другите две щяха да бъдат оставени на границата между подземния свят и повърхността при Монро/Уичита в случай, че „Дамата“ трябва да дозареди при пътуването си на юг към депото на ешелона във форт Уърт. Беше успокоително да чуе, че СИНК-ТРЕЙН мисли, че ще се върнат.

Хартман и хората му се заловиха за работа, подпомогнати от екипажа на цистерните и шестдесет и четиримата пионери от попътната станция Пуебло. Повечето от тях бяха превъзмогнали първоначалното си лошо настроение от неочаквано отложената им отпуска, но каквито и да бяха чувствата им, сега те се включиха в изпълнението на задачата заедно с домакините си.

Шепа пионери, ръководени от един заядлив лейтенант — казваше се Мат Хармър, и един видеокомуникационен — Дийк Хейуд, още в началото си предложиха услугите доброволно. Бък Макдонъл, известен повече като Голямото Д, комендантът на „Дамата“, събра останалите преди „Дамата“ да започне прехода през Мисури и бащински им съобщи с дрезгавия си глас, че съчувства на незаслужено тежкото им изпитание. Те били, както се изрази той, „изтеглили погрешния край на сламката“.

Обаче (и тук тонът и темпото на речта му се промениха) сега имали цели два дни, през които да се адаптират към ситуацията и/или да плачат сърцераздирателно. Оттук нататък той не очаквал да има недоволна тълпа кръглолики женкари, тъпоумни, с насрани задници, с пикливи мозъци пионери, които само лежат, тъпчат се и се чукат.

Независимо от ранга и квалификацията си отсега те били под негово командване и трябвало да изпълняват всички задължения до дебаркиране. Никакво отпускане или симулиране нямало да се търпят и всеки болен, който не бил умрял, много скоро щял да пожелае последното. Така че по-добре да се залавяли за работа. Веднага…

Преминаването на ешелона през Мисури държа и двата екипажа ангажирани за следващите двадесет и четири часа. Шестнадесетте вагона на „Дамата“ плюс двете цистерни трябваше внимателно да бъдат натоварени един по един на управляем сал. Салът беше монтиран на двайсет големи надувни понтона и задвижван от свръхмощни двигатели. В Тексас, вътрешния щат, няколко реки имаха постоянни понтонни мостове, направени от такива възли, много други бяха монтирани на ключови места в по-сигурните райони на външните щати.

Конструкторите на ешелоните бяха решили проблема за тягата със задвижване на всяко колело с електрически мотор. Във всеки вагон имаше аварийни акумулатори, които можеха със собствена енергия да го движат напред или назад. И двата комплекта колела бяха управляеми и движението на вагона можеше да се контролира от оператор на борда или извън него посредством централен пулт.

Това правеше сравнително лесно гарирането на влака в депо или пренареждането на вагоните в съответствие с операционните изисквания. То също позволяваше отделните вагони да бъдат качвани и сваляни на салове, без да трябва да бъдат прикачени към тяговите вагони.

След като бе прекомпозирана, „Дамата“ се отправи на север по старата магистрала 35 на САЩ, свързваща реперна точка Канзас Сити с реперна точка Демойн. На този участък графикът на Райдър започна да се нарушава. Първите снежинки започнаха да падат, когато бяха близко до щатската граница Мисури/Айова и скоро средната им скорост падна на около 8 мили в час. Драматичното намаляване на скоростта се дължеше на нарастването на снежната покривка, която забулваше естествените опасности на терена, и на факта, че избраният маршрут беше осеян с малки притоци, които течаха на югозапад към река Мисури или на югоизток към Мисисипи.

Близо до Демойн — снежната покривка достигаше до осите на колелата — на командир Хартман му хрумна гениалната идея да използва акумулаторите за получаване на прегрята пара, която, пусната през дюзите, да разтопи снега и да разчисти пътя. По този начин най-малкото щяха да виждат върху какво се движат. Дюзите, монтирани за отблъскване на атакуващи отблизо мюти, бяха под ъгъл да покриват долната част на влака, без да разтопяват армираните гумени колела. Щом с пара за секунди можеше да се сваля човешка плът до кокал, снегът не трябваше да представлява никакъв проблем.