Кървавата река

Така и се оказа. Като всички блестящи идеи, и тази беше невероятно проста. Причината никой да не се сети досега беше, че не бе имало такъв проблем. Имаше само един недостатък — системата от дюзи за прегрята пара не беше проектирана за продължителна работа. Това означаваше чести спирания за пълнене на цистерните с вода, което на този участък от пътя означаваше напълване със сняг. Продължиха напред през тъмни като катран нощи и дни със зловещ сумрак, който се просмукваше през безкрайното сиво облачно покривало, толкова натежало от сняг, че изглежда, щеше да падне от собственото си тегло. Със светещите предни прожектори и нос и страни, обгърнати от облаци съскаща пара и въртящ се сняг, „Дамата“ приличаше на чудовището от Лох Нес, заобиколено от разпенена вода.

Късно следобед на 21 ноември стигнаха до Айова Сити на двадесет мили южно от Сидър Рапидс с пет дни закъснение от разписанието и почти девет дни след уговорената под душа среща на Хартман с полковник Мари Андерсън. При пристигането в реперна точка Канзас Сити светлината стана още по-оскъдна. Тук също валеше. Силно…

През следващия ден валя без прекъсване четиринадесет часа и снегът покри лещите на телевизионните камери, които служеха за прозорци към света. Под зоркото око на Голямото Д групи трекери и пионери от Пуебло се бореха да поддържат покрива чист — използваха маркучи с пара и подомиячки. Беше неблагодарна задача — като събиране на опадала шума при есенен вихър — и сутринта на 23-ти отново ги чакаше дебел цяла педя бял килим.

Този път обаче командата на покрива работеше под спокойно синьо небе. Повечето трекери не бяха очаровани от гледките и звуците над земята, но сега гледката беше величествена и няколко души — включително Дийк Хейуд от Пуебло, който беше запален по облаци — излязоха горе просто да погледат и да напълнят дробовете си с чист студен въздух.

През дни като този, размишляваше Дийк, е трудно да се повярва, че земята все още е обгърната от атмосфера, която трябва да се филтрира, преди да стане безопасна. Според Първото семейство няколкото дълбоки вдишвания вече бяха съкратили и без това краткия му живот с няколко месеца.

Какво пък, по дяволите. Нали всеки умира от нещо. А ако си трекер, е пределно ясно, че няма да достигнеш пределна възраст…

Хартман заедно с Райдър, навигатора на „Дамата“, се беше навел над една карта на местността. Криволичеща група езера лежаха на прекия път, свързващ сегашното им местоположение с реперната точка Сидър Рапидс. За да се стигне до нея, трябваше да се заобиколи. Според Райдър при сегашните атмосферни условия това просто не си струваше труда.

Ако СИНК-ТРЕЙН искаше да отидат по-близко до мястото, където мислеха, че може да се намира Брикман с приятелите си, беше по-разумно да продължат по междущатската граница към Давънпорт на западния бряг на Мисисипи. Но както Райдър побърза да посочи, това означаваше да се намери място за пресичане на Сидър Ривър. От друга страна, така щяха да се придвижат на седемдесет мили по-близко до главния район на претърсване, югозападно от репера Гари, Индиана.

Отиване и връщане със самолет от настоящото им местоположение плюс стандартното претърсване, когато отидат там, означаваше пътуване от над петстотин мили. Това беше неприятно близко до пределната далечина на полет на скайхок, но, което беше по-важно, означаваше също, че всеки самолет, изпратен от тях, ще бъде във въздуха повече от четири часа. Ако времето внезапно се влошеше — а при пътуването на север стана ясно, че това може да стане страхотно бързо — самолетите можеше да не успеят да се върнат на влака.

Хартман разбра ситуацията, но реши, че това е риск, с който неговите планеристи ще трябва да живеят — или да умрат. От СИНК-ТРЕЙН — вече изнервен от закъснението — той получи разрешение да промени маршрута на „Дамата“ в смятаната от него за най-добра посока, като вземе предвид състоянието на терена и преобладаващите атмосферни условия. Първото семейство искаше от него само две неща: да направи всичко възможно да върне Брикман и неговите спътници, но без да предприема някакъв курс на действие, който може да изложи на риск сигурността на ешелона. Екипажът можеше да се жертва. „Луизианската дама“ — не!

Настъпи типичното объркване, което се очакваше — такова, с което често трябваше да се справи всеки командир на ешелон.

След обсъждане на атмосферните условия с капитан Бакстър, ръководителя на въздушните операции, Хартман му каза, че са изпратени да върнат петима души, но не ги идентифицира. В първото съобщение на СИНК-ТРЕЙН се казваше, че подробности по задачата трябва да се съобщават само на база „необходимо да знае“. Когато Бакстър схвана какво се иска от неговите десет планеристи, Хартман извика Макдонъл в „седлото“ и нареди няколко души да почистят покрива.

— Да започнат от летателния дек, след това да продължат към двата края. Бързо почистване, господин Макдонъл. Самолетите трябва да са във въздуха в единадесет нула нула.