Кървавата река

Широчината на ешелоните означаваше, че те могат да пътуват само по пътища, където в далечното минало е имало поне две ленти, а поради тяхната височина тунелите — много от които се бяха срутили — бяха също толкова непроходими, колкото стръмните речни брегове.

Една от задачите, на която Първото семейство възнамеряваше да се посвети след завоюването на Света със синьото небе, беше възстановяването на американската железопътна система. Бащата основател Джордж Уошингтън Джеферсън Първи беше един от мечтателите, помогнали да се създадат скоростните влакове МХ, които се бяха движили по линиите преди Холокоста, и в негова памет историческите линии трябваше да се възстановят. И не само да се възстановят. Историята трябваше да се пресъздаде. Новите композиции нямаше да бъдат надземни версии на ракетата Транс-Ам с нейния високоскоростен линеен индукционен двигател, те щяха да са точно пресъздадени копия на гигантските локомотиви 464 „Юниън Пасифик“ от славната ера на парата, когато творческа енергия и дръзновение са били в трайна, нямаща равна на себе си дружба, която е можела — и съвсем буквално — е премествала планини.

Маскирани като обикновени товарни влакове, транспортните средства МХ и командните модули бяха циркулирали по системата Амтрак от бряг до бряг. Бетонните силози за МКБР3, заровени под прериите, бяха цел на врага в продължение на десетилетия, но влаковете МХ — най-добре опазената тайна на Пентагона от последните години на 20-то столетие — бяха останали сигурно скрити от шпионските очи на вражеските разузнавателни спътници; невъзможно да бъдат намерени, спрени и поразени.

Някои бяха унищожени от случайни попадения при първия удар — разположени на неподходящо място и в неподходящо време, — но много повече оцеляха: екипажите им бяха защитени в херметизираните, защитени от радиация помещения. От тези влакове, след като Америка беше превърната в гигантска погребална клада, беше нанесен вторият опустошителен удар — ударът, който окончателно унищожи враговете на свободата, но който също така предизвика детонация на техните движещи се в орбита оръжия за Деня на Страшния съд и тури край на така наричаното от мютите Старо време.

Истината за тази част от историята беше достъпна само за висшите ешелони на Първото семейство. Що се отнася до останалата част от Федерацията, историческите архиви, достъпът до които ставаше с любезното съдействие на КЪЛЪМБЪС, не оставяха у читателя никакви съмнения за виновника за Холокоста: мютите.

От напускането на Пуебло два от дванадесетте нови скайхока на „Дамата“ бяха постоянно във въздуха през деня в така наречените предни въздушни патрули — еквивалент на зорките конници, които навремето пътували пред керваните и кавалерийските колони на САЩ и отбелязвали техния път през континента и в историята.

Сега, дванадесет столетия по-късно, самолетите се носеха в изпълненото с облаци небе със същата лекота и грациозност, като разузнаваха фланговете и пътя напред за всякакви препятствия или скрити опасности.

В сгъстяващия се мрак Гас Уайт, съвипускник на Стив Брикман и водач на последния за деня патрул, включи монтираните на плексигласовите обтекатели на фюзелажа две светлини за приземяване и се насочи на запад над широките спокойни води на Мисури. Неговият съекипник, връщащ се от последното разузнаване над северния фланг на „Дамата“, го последва, като намали притока на гориво, за да остави половин миля между тях.

„Дамата“, която вече се беше обърнала срещу вятъра, включи необходимото осветление. Един лазерен лъч, предназначен да действа като фар, беше насочен вертикално от покрива на командния вагон. Когато самолетът пронижеше облачната покривка и излезеше под нея, пилотът щеше да види разположените върху влака светлинни сигнали, очертаващи централната линия и четирите краища на площадката за кацане.

Върху площадката бяха опънати три комплекта спирателни кабели за закачване на куката, която висеше между задните колела на самолетите; наземният екипаж, разположен от двете им страни, бе готов да пристъпи към действие.

С изключение на пълното отсъствие на офицери на палубата, на хора, размахващи палки, или електронни средства процедурата — както беше отбелязано по-напред — беше по същество като онази, използвана за кацане на реактивни самолети на флота на САЩ върху самолетоносач отпреди Холокоста. Но вместо неколкотонните астрономически скъпи самолети, които връхлитаха със скорост над 120 мили в час, „Скайхок“ се появяваха над кърмата със скромните 35 мили в час.

Самолетът на Гас Уайт се закачи за единия кабел и докосна палубата; наземният екипаж скочи и пристъпи към действие. Неговият съекипник, сега на една миля по посока на вятъра по същата траектория, щеше да кацне след по-малко от две минути и половина. Време повече от достатъчно за откачване на скайхока от спирачния кабел, сгъване на крилата на две места, отключване на двойката опашни лонжерони, завъртане на задната секция надолу и под крилата и преместване на получения пакет в асансьора на предната дясна част на вагона.