Кървавата река

— Слушам, сър! — Комендантът сложи стека си под лявата си мишница, отдаде безупречно чест и излезе да пришпори подчинените си. Беше едър човек, доста над среден ръст за трекер, но се движеше с изненадваща бързина и подвижност.

В 09.27 часа първите два скайхока бяха катапултирани от рампите в предната част на летателната палуба секунди един подир друг. Облаци пара се носеха покрай наземния екипаж, докато връщаха пусковите скоби в стартова позиция. Други два скайхока чакаха ред на асансьорите с все още свити крила и опашки, пилотите бяха в тесните кабини с шлемове на главите и със закопчани предпазни колани. Зад задната преградна стена имаше резервоари с течен метан, с който се захранваше хиперефективният двигател, перките бяха във вертикално положение, готови да се завъртят при натискане на стартовия бутон.

Пръв излетя Гас Уайт — единственият оцелял планерист от първата среща с Плейнфолк миналата година. Гас беше назначен на „Дамата“ заедно със Стив и беше видял всички останали да умират или да изчезват за два дни кошмарно сражение. Той беше със Стив, когато планерът на Джоди избухна в пламъци, беше видял скайхока на Стив да пада в горящата нива, над която двамата бяха хвърлили бидони с напалм.

След като дойдоха попълненията — повечето новаци като Гас, им назначиха нов командир на отделение, с тригодишен боен опит. След несигурен старт, когато се беше представил в лоша светлина пред Голямото Д, Гас се беше постарал да изпълнява съвестно поставените му задачи и тъй като се натягаше за повишение, работеше упорито да стане любимец на капитан Бакстър.

Наградата за подмазването му беше назначението за заместник-командир на отделение. Пост, който не носеше никаква реална власт. Единственото, което получаваше, беше шансът да отиде там, където не беше ходил никой планерист преди него. С други думи, да води отделението при опасни акции. Тъй като постът бе съществен трамплин към по-нататъшно повишение, това бяха рискове, които Гас, като млад и амбициозен интригант, не можеше да не поеме.

Гас Уайт знаеше, че търси петима оцелели от двата скайрайдъра, които бяха паднали поради недостиг на гориво, но изобщо нямаше представа, че сред тях е неговият бивш съкурсник и съперник Стив Брикман. И макар понякога да изпитваше смътни угризения, че бе оставил ранения Стив да изгори в мютската нива, той беше изличил този инцидент от ума си. Всъщност наистина не можеше да направи нищо със заяла пушка срещу толкова много врагове. Прав или крив, какво значение имаше? Гас не обичаше да се обременява с морални товари. Стив Брикман беше мъртъв. СВ/ВТ, Уайоминг, 12 юни 2989. Край на историята.

Само че не беше край. Имаше и нещо друго, което Гас не знаеше. Стив мълчаливо се беше заклел да му го върне. Ако Гас знаеше какво го чака долу, може би щеше да търси с по-малка от обичайната си жар.

Лейтенант Мат Хармър, който също фигурираше в списъка на Стив за разчистване на сметки, откакто бе оглавил комитета по посрещане в Пуебло, стоеше до Бък Макдонъл на празната летателна палуба и наблюдаваше как четирите скайхока се отдалечават и изчезват високо на изток.

След изпълнение на възложена задача пионерите рядко оставаха дълго върху покрива на влака — особено на територията на Плейнфолк, където излагането на открито криеше риска да бъдеш пронизан от десетинчова стрела от мютски арбалет. Но днешният ден не беше като безбройните дни, прекарани през предишните надземни операции за прочистване. Въпреки че беше прекарал шест години на предна линия, Макдонъл никога не беше виждал сняг — гладък, ослепителен бял килим под огромното чисто синьо небе. И сега искаше да се наслади на истинската природна сцена в нейните вдъхващи страхопочитание размери вместо на миниатюрата от телевизионния екран.

Въпреки това той не беше човек, който поема ненужни рискове само за да се наслаждава на природата. Като опитен участник в надземни операции той знаеше, че те са приемливо безопасни — поне в момента, във всеки случай. Ешелоните бяха съоръжени с монтирани на командните вагони скенери, които можеха да засичат топлокръвни същества и да разграничават двукраки от четирикраки.

Скенерите винаги се включваха преди някаква дейност върху летателните декове, за да наблюдават работните групи, почистващи снега от покрива. Невидимите им лъчи, които можеха да се калибрират и да локализират топлинни източници на осемстотин метра, бяха свързани с огневата система на ешелона. След локализиране на цел нейното положение се предаваше директно на артилеристите в кулите, обхващащи съответния сектор.

Така беше на теория; на практика — както повечето електронни инструменти на Федерацията — апаратурата на борда на „Дамата“ никога не действаше сто процента, но все пак беше намалила силно броя изненадващи атаки. А това означаваше, че Голямото Д и лейтенантът от Пуебло могат да си отдъхнат няколко минути и да се наслаждават на пейзажа, вместо да стоят опрели гръб в гръб, нащрек, с оръжие в ръце, готови да поразят първото нещо, което видят да се движи.