Кървавата река

Всички знаеха, че ужасната виелица е единствената причина, поради която племената Плейнфолк от района не се бяха появили. Досега. И пак всички знаеха, че няма начин да стигнат до Уайоминг, без да минат през територията на враждебно племе. Сняг не сняг, беше само въпрос на време преди да се изправят лице в лице с първото предизвикателство. И също без някой да го беше обяснил, знаеха, че първата им среща с мютите ще бъде и последна. Ако ги нападнеше многобройна група, пистолетите, които носеха, щяха да им осигурят само кратка отсрочка и вероятно щеше да е по-добре да ги насочат към себе си. Самоубийството беше безкрайно по-добро от мъчителната смърт чрез ритуално осакатяване.

Въпросът за начина на защита, когато тази среща станеше неизбежна — и окончателна — беше зачекван на няколко пъти, докато се свиваха до огъня в нощните си заслони, но никой не предложи ясен план. Джоди беше останала с впечатлението, че мълчаливо са се съгласили ако наистина възникне такъв проблем, Клиъруотър да използва необяснимата си сила и да ги извади от затруднението.

След първия ден, когато се бяха олюлявали като пияни моряци през снежната фъртуна, вдигнали на раменете си носилката с Дейв Келсо, се бяха организирали по-добре. Люкът, за който беше завързан раненият, беше превърнат в шейна, която лесно теглеха по двама. Така Келсо пътуваше много по-безболезнено, а и освен това двамата, които не теглеха, можеха да носят запасите.

Към пладне опасността, която очакваха, се появи в облика на самотен облечен в кожи мютски воин — той изскочи сякаш изпод земята и спря, като видя Кадилак и Клиъруотър, които вървяха на около сто метра пред Стив, Джоди и Келсо.

Всички замръзнаха — включително мютът, който носеше арбалет. Стив прецени разстоянието и реши, че не може да направи много. Воинът беше на двеста метра от него — твърде далеч дори за Кадилак да го застреля с пистолет. А и той не опита, защото от двете страни на първия мют се появиха и други облечени в кожи мюти.

— По дяволите… — каза Джоди през зъби. — Какво ще правим?

— Не мърдай и брой — каза Стив.

Бяха тридесет души — пет ръце, — наредени в дълга редица, която започваше отдясно на Стив и завиваше покрай Кадилак и Клиъруотър, като препречваше пътя им напред. Поне една трета от тях носеха арбалети; останалите бяха въоръжени с боздугани с остри шипове и ножове-тояги. Без бърза намеса на Талисмана присъствието на толкова много стрелци извън обсега на техните пистолети правеше изхода от всякаква съпротива предрешен.

Стив и Джоди наблюдаваха със затаен дъх как Клиъруотър вдигна дясната си ръка и направи традиционния знак за поздрав. Едновременно с това Кадилак измъкна пистолета с дебела цев, който беше взел от скайрайдъра, и изстреля право нагоре бяла сигнална ракета.

Шиии-еххх! Съскащият мютски вик, означаващ учудване, страхопочитание и възхищение, избухна от гърлата на воините, докато наблюдаваха как заслепяващото огнено кълбо се издигна на двеста фута, после се изви над главите им и падна на земята зад тях, като остави след себе си опашка от пушек.

Това беше еквивалент на „бяла стрела“ — стрелата, която носи пушещо снопче суха трева като сигнал, че преследвачът или преследваният иска да преговаря.

След един изпълнен с напрежение момент, когато никой от редицата на мютите не реагира, четирима воини в центъра побързаха да вдигнат десните си ръце и да отговорят на поздрава на Клиъруотър. След това последва един втори, по-дълъг и задушевен разговор между водача на мютската хайка и Кадилак. Броят на кимащите глави подсказваше, че изглежда, е постигнато поне някакво споразумение. Стив погледна Джоди и въздъхна с облекчение.

Бързо почукване привлече вниманието им към Келсо, който лежеше на шейната между тях. Той чукаше с кокалчетата на пръстите на здравата си лява ръка по вътрешния плексигласов капак, който го покриваше от главата до петите. Джоди се наведе към него.

— Какво има, Дейв?

— Махни този капак и ми дай пистолет! — прошепна прегракнало той.

— Ти луд ли си?

— Ти си луда! Ако тези лайнари ще ни пленят, искам да отведа поне един с мен!

Джоди ахна разгневена, след това удари по капака над лицето му.

— Дейв! Направи ни една услуга! Заспивай!

Кадилак идваше към тях през снега; носеше двете раници. Клиъруотър все още разговаряше с четиримата водачи на мютската хайка.

Кадилак подаде раницата на Клиъруотър на Джоди, а своята на Стив.

— Не искам да прозвучи много обнадеждаващо, но може би имаме късмет. Страхувах се, че може да сме се натъкнали на племената Д’Троит, но тези са мюти М’Уоки — най-смелите от племето Коджак.

— М’Уоки не са ли приятели с Ши-Карго? — попита Стив.

Кадилак отговори на въпроса му с лека покровителствена усмивка.

— Това е прекалено опростенчески. Дори племената от една и съща кръвна линия се избиват, за да защитят територията си. Нека просто кажем, че Ши-Карго са им мъничко по-малко омразни от Д’Троит.

— Страхотно… — Стив погледна Джоди. — Това какво означава за нас?

— Че сме живи… за момента.