Кървавата река

— Млъкни! — изсъска Кадилак. — Прощавам ти за последен път. — Той още повече понижи глас. — Единственият шанс, който имаме да се измъкнем оттук живи, е да се преструваме, че сме онези, за които ни смятат. Което означава вие двамата да минете за Плейнфолк мюти и следователно — той я посочи с пръст — трябва да се държиш като мют. За Плейнфолк смъртта е само част от продължаващия цикъл на съществуване. Когато един воин е тежко ранен…

— Така ли? Е, в такъв случай ще трябва да се отървеш и от мен!

Кадилак махна с ръка.

— Това е положението. Аз направих каквото можах. По-нататък се оправяй ти, Брикман. — Той се обърна към дотичалата Клиъруотър и й изясни ситуацията.

Клиъруотър се опита да ги успокои.

— Джоди, моля те, знам какво изпитваш към Келсо, но ти само удължаваш агонията му. Ако ми позволиш да обясня…

— Не искам да слушам никакви обяснения! — изкрещя Джоди. — Вървете на майната си!

Стив я хвана за раменете.

— Джоди! Не викай!

Кадилак решително тръгна към водачите на мютската хайка. Насред път се обърна и повика Клиъруотър с властно махане на ръка. Клиъруотър му направи знак да почака — не искаше да тръгне, докато Стив не успокои Джоди.

— Говоря сериозно, Брикман. Няма да позволя да го убиете.

— Виж! Никой няма да убие Дейв. Обещавам ти! По този въпрос съм на твоя страна. Ще измислим нещо!

— Щом казваш. — Тя спря да се бори, но още трепереше от гняв.

— Добре. Сега се успокой. По дяволите… искам да кажа… след като преминахме през всичко това… ще е глупаво да се провалим сега.

Джоди го погледна възмутено и коленичи да провери как е Келсо. Беше заспал.

Клиъруотър отведе Стив настрана и каза:

— Ще се оправиш ли с нея?

— Да. Няма проблем. За теб се тревожа. Едва ходиш. Ще можеш ли да издържиш това тичане?

Тя сложи ръка на рамото му.

— Не се тревожи за мен. Нали знаеш, че „мютите не чувстват болка“? — Очите й се замъглиха. — Не искам да те оставя, но трябва да отида с Кадилак. Разбираш защо, нали?

— Естествено. Грижи се за него — и за себе си.

— Ще се върнем бързо. Обещавам.

— Разчитам на думата ти. — Стив й махна да тръгва. — По-добре побързай. Твоят другар и господар става нетърпелив.

Предвождани от шестима мюти и останалите двадесет и четирима отстрани, Кадилак и Клиъруотър затичаха през снега, без да се обръщат. Стив ги наблюдава, докато не изчезнаха зад един хълм, после се обърна към Джоди.

— Кадилак е прав — каза тя и метна на рамо едната раница. — Няма смисъл да спорим. Един повече или по-малко… какво значение има? Така мислят диваците. Очите й срещнаха очите на Стив. — Това е разликата между тях и нас, нали? Сигурно затова ние се водим добри, а те — лоши.

— Не е толкова просто, Джоди.

Тя се засмя подигравателно.

— За теб никога не е. Но ти всъщност не си вече един от нас, нали?

Хванаха въжетата на шейната на Келсо и тръгнаха към дърветата, без да кажат нищо повече.

Водени от Гас Уайт, четирите скайхока се издигнаха на пет хиляди фута и полетяха на изток успоредно един на друг, като всеки пилот поддържаше визуален контакт със съседа си. Четири десетина минути след излитането патрулът прелетя над Мисисипи — зацапана сива линия, която се виеше през покрития със сняг пейзаж като първа несигурна драскулка, направена от малко дете върху чисто бял лист.

След около час най-северният планерист видя долния край на езеро Мичиган. Нито той, нито другарите му бяха виждали някога толкова много вода. В центъра на извитата брегова линия, между базата на Изо Уантанабе в Бентън Харбър и легендарния Град на ледената дъга, от който произхождаха мютите на Ши-Карго, лежеше реперната точка Гари, Индиана.

На картата, която ръководителят на въздушните операции Бакстър бе показал на десетимата планеристи на инструктажа, реперната точка Гари се намираше по средата на горния край на защрихования правоъгълник, който на земята беше петдесет квадратни мили. Това беше районът за претърсване. Някъде в него бяха двата скайрайдъра — или цели, или на парчета. Първата задача на изпратения от „Дамата“ въздушен патрул беше да открие къде са паднали самолетите. След като направеха това, от тях се искаше да изяснят съдбата на петимата души, за които се знаеше, че са били на самолетите. Ако не лежаха мъртви под останките, трябваше да се предположи, че са живи и продължават пеша на запад. Тогава въздушното звено трябваше да положи максимум усилия да открие настоящото им местонахождение и да помогне за тяхното връщане.

Това е причината, продължи Бакстър, поради която инженерите бяха направили четири комплекта ски по чертежи, доставени им по видеовръзка от Хюстън/Гранд Сентрал, които да помогнат на самолетите да кацат и да излитат на сняг.

Гас Уайт зададе въпроса, който се въртеше в главата на всички:

— Има ли определено време за изпълнение на задачата, сър?

— Не. Ще останем тук толкова дълго, колкото е необходимо — отговори Бакстър.

Прозвуча зловещо. Тъй като никой не искаше да е навън, това означаваше, че останалата част от екипажа непрекъснато ще ги притиска да изпълнят задачата си, така че всички да могат да се върнат навреме у дома за посрещане на Нова година.