Кървавата река

— Слушай! Ако Хартман и Голямото Д са все още на борда, няма да има никакъв проблем! Ако мога да установя контакт с тях и да се върна на борда, мога да обясня станалото с мен!

— И?

— Брикман! Аз изкарах с тези хора пет години на повърхността! Ако те свидетелстват в моя полза, ще имам по-голям шанс за справедлива присъда от съвета на оценителите! Мога да бъда възстановена!

— Те искат да си мислиш точно това — каза Стив. — За Бога, Джоди! Федерацията има поне двадесет ешелона на повърхността. Съвпадение ли е според теб, че този самолет просто случайно е от „Дамата“?

Вълнението на Джоди моментално изчезна.

— Това е първият случай, доколкото знам, когато един ешелон извършва офанзива през това време на годината. Но с изключение на това фактът, че точно „Дамата“ обикаля наоколо, не ме поразява като нещо особено злокобно.

— Наистина ли? За какво мислиш са дошли тук?

— На лов за мюти, за какво друго? Сам виждаш, че наоколо има много.

— Стига, Джоди. Ти си умно момиче. Онзи човек горе търси нас!

— Това пък откъде го измисли?

— Какво ти става? Да не би мозъкът ти да е премръзнал? Когато онази маймуна Сайд-Уиндър се е събудила и е открила, че сме изчезнали, той е разбрал накъде сме се насочили…

— Откъде?

— От мен. Като истински глупак, аз му казах! А онези двама пилоти са знаели докъде можем да стигнем с останалото в резервоарите гориво! — Стив поклати глава и изруга. — Трябваше да ги застреляме… — Очите му станаха сурови. — Келсо искаше…

— Знам. Аз го спрях.

— Голяма грешка. Но все пак наградата за най-голям глупак се пада на мен. Трябваше да изгорим скайрайдърите, вместо да ги оставим да стоят там като двойка пътепоказатели.

— Без телата вътре това нямаше да излъже никого за дълго. И макар никога да не съм летяла с нещо, което не се захранва с батерии, предполагам, че самолетите с празни резервоари не биха се запалили, освен ако някой не натрупа под тях цяла клада.

— Да… права си — промърмори Стив. — Но пък в този сняг е трудно да ги открият. Ако обаче са ги открили, ще знаят, че сме тук. Днес видяхме само един самолет, но е възможно да патрулира цялото въздушно отделение.

— Мислиш ли, че ни е видял?

— Не знам. Наоколо има много следи, нашите и на мютите. Но това няма значение, защото освен ако някой не сложи надпис до нашите, няма начин да се установи разликата.

— Мислиш ли, че ще се върнат? Имам предвид самолетите?

— Да. Длъжни са. Само правя предположение, но като имам предвид часа от деня и факта’, че този летеше на запад, мисля, че вече се прибират. Така че къде мислиш се намира „Дамата“ — оттатък Мисисипи?

— Звучи основателно…

Двамата разгледаха картата. Река Мисисипи не беше нанесена. Левият край на картата стигаше до Джолиет, Илиной.

— Страхотно… — Стив погледна Джоди. — Не вярвам Хартман да прекара войници през водата. Географията ми е малко мъглява, но мисля, че трябва да сме на около сто, може би сто и петдесет мили от реката.

Джоди изглади смачканата карта.

— Най-малко…

— Е, ти го познаваш по-добре от мен, но аз не виждам как Хартман ще изпрати бойно отделение толкова далеч без подходяща подкрепа… нали?

— Прав си. — Джоди захапа долната си устна. — Така че… какво става сега?

— За момента нищо. Ще останем в укритието, докато не разберем какво споразумение са успели да постигнат Кадилак и Клиъруотър.

— Ами ако няма споразумение? Какво ще правим, ако не се върнат след два дни както казаха? Докога ще чакаме тук… вечно?

Стив въздъхна нетърпеливо.

— Джоди, ако няма споразумение, съвсем скоро ще научим. Воините Коджак ще се изсипят върху нас.

Джоди прие тази непривлекателна перспектива със замислено кимване, после каза:

— Позволи ми да ти направя едно предложение. Ти си бил изпратен да върнеш тези интелигентни мюти. Добре. С известна помощ от Дейв и мен ти ги изкара от Ни-Исан. Но сега те изчезнаха… и може би няма да се върнат. Така че преди да се окажем в беда, без да можем да направим нищо, предлагам да захвърлим всичко и да се присъединим към „Дамата“.

Стив я погледна недоумяващо.

— Луда ли си?

— Брикман, бъди реалист. Какъв шанс имаме тук?

— Същият както всеки друг! Ти си преживяла една зима. Можеш да преживееш още една.

— Миналата година аз бях една от деветдесетте ренегати в добре организирана група. Ръководена от Малоун, не забравяй.

— Едва ли мога да го забравя. — В смеха на Стив имаше горчива нотка. — Но не съм забравил, че той успя да загуби тридесет нарушители, включително теб и Дейв. Добър организатор!

— Е, добре, той също прави грешки. Но той разбра твоя номер за нула време.

— Да, вярно. Той…

Джоди понижи глас.

— Искам да кажа, че бях с хора като мен. Не вярвам на онези мюти, с които твоите двама нормални се опитват да се договорят. Както казах, тези диваци скоро ще разберат, че аз не съм от тях, но дори да има някакъв начин това да не стане, аз не съм готова да дойда с вас, ако това означава да изоставя Дейв.

— Джоди! Бъди разумна! Направихме всичко, което можахме, за него. Повечето хора щяха да му теглят куршума и да го оставят сред останките на самолетите.